Но да се върнем на въпроса. Младата дама в ролята на Валтер Тел — тя носеше и тук брилянтната брошка — изглеждаше извънредно мила и играеше тъй трогателно, че на ученика Кристиан от дълбоко въодушевление бликнаха сълзи в очите. Нещо повече: той се реши на една постъпка, която може да се роди само от прекалено силни чувства. Именно: в една от паузите купи в отсрещната цветарница за 1 марка и 8 1/2 шилинга един букет, с който този четиринадесетгодишен хлапак с голям нос и малки хлътнали очи пое смело пътя към сцената. Тъй като никой не го спря, пред една гардеробна врата той се сблъска с госпожица Майер дьо ла Гранж, която приказваше с консул Петер Дьолман. Като видя Кристиан с букета в ръка, консулът от смях едва ли не си удари о стената, но новият бонвиван направи сериозно най-хубавия си комплимент на Валтер Тел, подаде му цветята, поклати бавно глава и каза с тон, който от искреност звучеше почти горестно:
— Колко хубаво играхте, госпожице!
— Я го виж ти тоя Кришан Буденброк! — извика консул Дьолман с разлятото си произношение.
Обаче госпожица Майер дьо ла Гранж дигна хубавите си вежди и попита:
— Син на консул Буденброк ли?
После с голямо благоволение помилва по бузата новия си почитател.
Петер Дьолман разказа за удоволствие на слушателите още същата вечер в „Клуба“ тоя факт, който с невъобразима бързина се разчу из целия град и стигна дори до ушите на училищния директор; той от своя страна го направи предмет на разговор с консул Буденброк. Как възприе консулът тая работа? Той не се разгневи, а беше просто поразен и смазан... Седеше сякаш окончателно сломен в стаята с пейзажите, когато разказа случката на жена си.
— Ето какъв е нашият син, ето как се развива...
— Боже мой, Жан, баща ти би се смял на всичко това... Разкажи го в четвъртък и на моите родители. Папа чудесно ще се забавлява.
Тук консулът кипна:
— О, да, Бетси! Убеден съм, че ще се забавлява. Ще се радва, че неговата лекомислена кръв и неговите неблагочестиви наклонности са преминали не само у Юстус, у тоя... бонвиван, а очевидно и у едного от неговите внуци... Дявол да го вземе, ти сама ме принуждаваш да говоря така! Той ходи у тая особа! Харчи парите за дребни лични разходи по тая lorette[40]! Вярно, той не разбира нищо, но наклонността се проявява! Наклонността се проявява!...
Да, тази случка беше лоша; но консулът се ужаси още повече, когато узна, че и поведението на Тони, както казахме, не беше много добро: Наистина с течение на годините тя престана да кара бледоликия човек да подскача на един крак и не ходеше вече у кукларката; но проявяваше един все по-дързък начин да отмята глава назад и разкриваше — особено след като беше прекарала лятото извън града у майчините родители — някаква опасна склонност към високомерие и суетност.
Един ден консулът много се ядоса, като я завари да чете заедно с мамзел Юнгман „Мимили“ от Клаурен[41]; той попрелисти томчето, не каза нищо и го заключи навеки. Малко по-късно излезе наяве, че Тони — Антония Буденброк — се разхождала съвсем сама пред градската порта с един гимназист, приятел на нейния брат. Госпожа Щут, същата, която се движеше в най-висшите кръгове, видяла двамата и веднъж, като отишла да купува някакви стари дрехи у Мьолендорпфови, подметнала, че сега и мамзел Буденброк била вече на възраст, когато... Госпожа сенаторша Мьолендорпф пък беше го разказала с весел тон на консула. Тези разходки бяха осуетени. После обаче се оказа, че мадемоазел Тони получава писъмца от същия тоя гимназист, които той оставяше в старите, изкорубени дървета непосредствено зад Крепостната порта, запълнени недостатъчно с хоросан; тя самата също оставяше там писъмца за него. Когато това излезе наяве, изглеждаше вече наложително петнадесетгодишната Тони да бъде поставена под по-строг надзор в някой пансион, а именно — в пансиона на госпожица Вайхброт, на улица „Мюленбринк“ номер 7.
ГЛАВА СЕДМА
Тереза Вайхброт беше гърбава, толкова гърбава, че едва надхвърляше височината на маса. Беше на четиридесет и една години, но тъй като никога не бе отдавала значение на външната угледност, ходеше облечена като дама на шестдесет до седемдесет години. Върху сивите й, подпълнени букли над ушите беше закрепена шапчица със зелени панделки, които се спускаха към тесните й, детски рамена, а по сиромашката й черна рокличка никога не се виждаше накит, като изключим голямата овална брошка, върху която блестеше ликът на майка й, нарисуван върху порцелан.
41
Псевдоним на немския писател Карл Хойн (1771 — 1854), автор на сладникави, пошли, дори порнографични романи и разкази.