— Кристиан.
— Хубаво име! Обичам, ако ми позволите да кажа — и господин Грюнлих отново се обърна към домовладиката, — всички ония имена, крито сами по себе си ни дават да разберем, че този, който ги носи, е християнин. Доколкото зная, името Йохан е наследствено във вашето семейство... кой не би се сетил веднага за Йоан, любимия Исусов ученик! Аз например, ако мога да си позволя тая забележка — продължи той красноречиво, — се казвам като повечето от моите прадеди Бендикс... име, което трябва да се вземе като простонародно умалително от Бенедикт. А какво четете вие, господин Буденброк? Ах, Цицерон! Трудно четиво са произведенията на тоя велик римски оратор. Quousque tandem Catilina[47]... Хъ-ъ-м, да, аз тоже още не съм забравил окончателно латинския!
Консулът каза:
— За разлика от моя покоен баща аз винаги съм възразявал против това непрекъснато занимаване на младите умове с гръцки и латински език. Има толкова много сериозни и важни неща, необходими при подготовката им за практическия живот...
— Вие изказахте моето мнение, господин консуле — побърза да отговори господин Грюнлих, — преди аз да успея да го облека в думи! Трудно и както забравих да добавя, не неуязвимо четиво. Като оставям настрана всичко друго, спомням си няколко направо непристойни места в тия речи...
Когато настъпи пауза, Тони си помисли: „Сега е мой ред.“ Защото господин Грюнлих спря погледа си върху нея. И наистина беше неин ред. Господин Грюнлих внезапно се надигна малко от стола си, направи късо, напрегнато и все паж елегантно движение с ръка към страната на консулшата и прошепна поривисто:
— Моля ви, госпожо консулша, обърнете внимание!... Заклевам ви, госпожице — прекъсна се той високо, като че Тони трябваше да разбере само това, — останете още едни момент в това положение!... Обърнете внимание — продължи той отново с шепот — как слънцето трепка в косите на дъщеря ви! Никога в живота си не съм виждал по-хубави коси! — станал изведнъж сериозен от възторг, каза той някъде във въздуха, като че говореше на бога или на сърцето си.
Консулшата се усмихна благосклонно, а консулът каза:
— Не пускайте мухи в главата на момичето!
Тони повторно сви мълчаливо вежди. Няколко минути след това господин Грюнлих стана.
— Няма да ви досаждам повече, ей богу, не, госпожо консулша! Няма да ви досаждам повече! Аз дойдох по търговски работи... но кой би могъл да устои... А сега работата зове! Ако смея да помоля господин консула...
— Не е нужно да ви уверявам — каза консулшата — колко много ще се радвам, ако докато продължава вашият престой в тоя град, бихте се задоволили с нашия дом...
За един миг господин Грюнлих онемя от признателност.
— Задължен съм ви от цялата си душа, госпожо консулша! — каза той с умилно изражение. — Но не бива да злоупотребявам с вашата любезност. Аз обитавам две-три стаи в странноприемница „Град Хамбург“...
„Две-три стаи!“ — помисли си консулшата и точно това искаше господин Грюнлих да си помисли тя.
— На всеки случай — заключи тя, като повторно със сърдечно движение му подаде ръка — надявам се, че днес се видяхме не за последен път.
Господин Грюнлих целуна ръка на консулшата, почака един миг да му подаде ръка и Антония, която обаче не стана, описа полукръг с горката половина на тялото си, отстъпи широка крачка назад, поклони се повторно, после сложи със замах сивата си шапка, като отметна назад глава, и тръгна редом с консула.
— Приятен човек! — повтори консулът, като се върна при семейството и седна отново на мястото си.
— Намирам, че е глуповат — позволи си да забележи Тони, и то натъртено.
— Тони! Боже господи! Как съдиш! — извика консулшата донякъде възмутена. — Такъв благочестив момък!
— Такъв добре възпитан и общителен човек! — допълни консулът. — Не знаеш какво приказваш.
Случваше се понякога от вежливост родителите да разменят по тоя начин становищата си; тогава бяха още по-сигурни в единодушието си.
Кристиан набърчи големия си нос и каза:
— С каква важност говори само!... „Други беседват.“ Та ние изобщо не беседвахме! „Онези полски макове там гиздят неизказано.“ Понякога има вид, като че говори високо на себе си. „Аз преча... моля да ми простите!... Никога в живота си не съм виждал по-хубави коси!...“
И Кристиан имитира така сполучливо господин Грюнлих, че дори консулът неволно се разсмя.
— Да, придава си прекалена важност! — поде отново Тони. — Говореше непрекъснато за себе си. Търговията му била оживена, той обичал природата, той предпочитал тия или ония имена, той се казвал Бендикс... Бих искала някой да ми каже какво ни засяга това... Той приказва всички тия неща само за да се изтъква! — извика тя внезапно яростно. — Той ти говореше, мамо, и на тебе, папа, само онова, което вам е приятно да слушате, за да ви поласкае!