— Навярно това, което чета, не е по вкуса ви, госпожице?
Тя отметна глава назад и отвърна твърде остро и саркастично нещо като:
— Ни най-малко!
Но той не се смути, а започна отново да разказва за своите твърде рано умрели родители, главно за баща си, който бил проповедник, пастор, крайно благочестив и същевременно във висша степен светски човек...
После господин Грюнлих замина за Хамбург, но Токи не присъствува на прощалната му визита.
— Ида! — каза тя на мамзел Юнгман, която й беше доверена приятелка. — Онзи човек си е заминал!
Но Ида Юнгман отговори:
— Ще видиш, дете...
След една седмица в стаята за закуска се разигра следната сцена: в девет часа Тони слезе и се учуди, като завари баща си на масата до майка й. Тя поднесе чело за целувка, седна свежа, гладна и със зачервени от съня очи на мястото си и си взе захар, масло и зелено сирене с растителни подправки.
— Чудесно, папа! Да заваря и тебе веднъж на масата! — каза тя, като хвана със салфетката горещото яйце и го разчупи с лъжичката.
— Почаках днес нашата сънливка — каза консулът, който пушеше пура и непрекъснато удряше леко по масата със сгънатия вестник.
Консулшата от своя страна довърши бавно, с грациозни движения закуската си и после се облегна назад на дивана.
— Тилда вече шета в кухнята — продължи многозначително консулът — и аз също щях да бъда на работа, ако майка ти и аз не трябваше да поговорим с дъщеричката си по един сериозен въпрос.
Тони, чиято уста беше пълна с хляб и масло, погледна баща си, сетне и майка си с някаква смесица от любопитство и уплаха на лицето.
— Яж първо, детето ми! — каза консулшата.
Но въпреки това Тони остави ножа на масата и извика:
— Моля, папа, кажи го веднага!
Консулът, който не преставаше да играе с вестника, повтори:
— Яж спокойно!
Докато мълчаливо и без апетит пиеше кафето и ядеше хляба си с яйцето и зеленото сирене, Тони започна да се досеща за какво се касаеше. Утринната свежест изчезна от лицето й, то попребледня; тя се отказа от меда и скоро заяви с тих глас, че е свършила.
— Мило дете — каза консулът, след като бе помълчал още един миг, — въпросът, по който искаме да поприказваме с тебе, стои в това писмо. — И сега наместо с вестника той зачука по масата с един голям синкав плик. — Ще бъда кратък: господин Бендикс Грюнлих, когото всички ние опознахме като честен и любезен човек, ми пише, че през време на престоя си тук се привързал дълбоко към дъщеря ни и моли официално за ръката й. Какво мисли по тоя въпрос нашето добро дете?
Тони седеше облегната назад на стола си с наведена глава, а дясната й ръка въртеше бавно сребърната халка на салфетката. Но изведнъж тя отвори очи, очи, които бяха съвсем потъмнели и пълни със сълзи. И промълви с угнетен глас:
— Какво иска този човек от мен? Какво съм му сторила?
След това избухна в плач.
Консулът хвърли един поглед към жена си и загледа посмутен празната си чаша.
— Мила Тони — каза кротко консулшата, — защо е това échauffement[48]? Ти можеш да бъдеш уверена, нали, че твоите родители ти мислят само доброто и че не могат да те посъветват да отблъснеш житейското положение, което ти се предлага. Виж, аз съм съгласна, че ти още не питаеш някакви решителни чувства към господин Грюнлих, но това ще дойде с времето, уверявам те, ще дойде... На толкова младо момиче, каквото си ти, никога не е ясно какво собствено иска... Умът и сърцето са еднакво объркани... На сърцето трябва да се даде време, а умът да се държи разкрит за внушенията на опитни хора, които планомерно се грижат за нашето щастие
— Аз не зная нищо за него — промълви Тони безутешно и притисна очите си с малката, бяла батистена салфетка, по която имаше петна от яйцето. — Зная само, че има златожълти бакенбарди и оживена търговия...
Горната й устна трепереше в плача и правеше неизказано трогателно впечатление.
Обзет от внезапна нежност, консулът бутна стола си към нея и усмихнато помилва косите й.
— Моя малка Тони — каза той, — та и какво ли би могла да знаеш за него? Ти си дете, виждаш ли, и не би знаела нещо повече за него дори ако той бе поживял тук не един месец, а цяла година... Ти си малко момиче, което още няма очи за света и трябва да се осланя на опита на друга хора, които му мислят доброто...
— Не разбирам... не разбирам... — захлипа безпаметно Тони и мушна като котенце главата си под милващата ръка. — Той идва тук... казва на всички по нещо приятно... пак си заминава... и пише, че ме... не разбирам... как се решава... какво съм му сторила?!...