Консулът имаше право: Тони беше в угнетено състояние. Не казваше вече „не“, но също така нямаше сила да промълви „да“ — бог да й е на помощ! Тя сама не разбираше твърде ясно защо не можеше да изтръгне съгласието от себе си.
Междувременно ту бащата ще я дръпне настрана и ще й каже няколко сериозни думи, ту майката ще я накара да седне до нея и ще настои да вземе най-сетне решение. Не бяха посветили в тоя въпрос чичо Готхолд и семейството му, защото те винаги бяха настроени малко заядливо към роднините от „Менгщрасе“. Но дори Зеземи Вайхброт беше узнала тая работа и се опита с коректен тон да я предума. Мамзел Юнгман също й каза:
— Тони, детенцето ми, няма защо да се тревожиш. Ще останеш пак в първите кръгове на обществото...
Ако Тони отидеше на гости в тъй тачения от нея копринен салон на вилата пред Крепостната порта, старата мадам Крьогер винаги подхващаше:
— A propos[51], чух да се приказва за някаква affaire[52]. Надявам се, че ще бъдеш разумна, Тони...
Един неделен ден, когато тя седеше с родителите, братята и сестра си в църквата „Света Богородица“, пастор Кьолинг заговори със силни думи за оня библейски текст, гдето е казано, че жената е длъжна да напусне баща и майка, за да последва мъжа; из един път започна дори да отправя нападки. Тони ужасена дигна очи и ги впери в него, за да разбере дали даже не гледа към нея... Не, слава богу, той беше обърнал дебелата си глава на друга страна и проповядваше на благочестивото множество изобщо; но въпреки това беше съвършено ясно, че това е ново нападение срещу нея и всяка дума се отнасяше до нея. Една млада жена, жена, която е още дете, прогласяваше той, която още нямала собствена воля и собствено съзнание, а въпреки всичко се противопоставяла на любвеобилните родителски съвети, такава жена заслужавала наказание и всевишният щял да отвърне очите си от нея... При тоя обрат — един от онези, които пастор Кьолинг много обичаше и произнасяше въодушевено — Тони все пак биде пронизана от един остър поглед на неговите очи, придружен от страшен замах на ръката... Тони видя, че баща й до нея дигна ръка, сякаш искаше да каже: „Така! Но не толкова буйно...“ Нямаше ни-какво съмнение, че той или майка й бяха се споразумели с пастора. Поруменяла и приведена седеше тя на мястото си. А имаше чувството, че очите на всички бяха обърнати към нея; следната неделя отказа решително да отиде на черква.