— Ще придружа малко госпожица Антония до „Морския храм“.
— Така! Бива ли? Я кажи, синко, Filius[53], няма ли да бъде по-уместно да седнеш в стаята си и да преговориш нервните разклонения? Ще забравиш всичко, докато дойде време да се върнеш в Гьотинген.
Госпожа Шварцкопф обаче каза кротко:
— Боже мой, Дидерих! Защо да не отиде? Пусни го да отиде! Нали е във ваканция! И мигар да не се поразвлече с гостенката ни?
И те излязоха.
Тръгнаха покрай брега чак долу до водата, гдето приливът е намокрил, изгладил и втвърдил пясъка, та може да се ходи леко; гдето лежат разпръснати малки, обикновени бели миди и други, продълговати, големи, с променливи багри; между тях се вижда жълтозелена морска трева с кръгли кухи плодове, които пукат, ако бъдат смачкани; има и медузи — прости, с цвета на водата, и червено-жълти, отровни, които парят, ако при къпане бъдат докоснати с крака...
— Да ви кажа ли колко глупава бях преди? — каза Тони. — Исках да извадя пъстрите звезди от медузите. Занесох цяла купчина медузи в кърпичката си у дома и грижливо ги сложих на слънце на балкона, за да се изпарят... И мислех, че звездите ще останат. Да, добре... Но когато отидох да проверя, намерих едно доста голямо мокро петно. Миришеше само малко на гнили водорасли...
Край тях ромонеха ритмично дългите вълни. Те вървяха с лице срещу свежия солен вятър, който долита волно и безпрепятствено, обвива ушите и предизвиква някакъв приятен шемет, някакво леко замайване... Вървяха в тоя безкраен, тихо свистящ покой на морето, който извисява до тайнствено значение всеки дребен шум, все едно дали далечен или близък...
Вляво се намираха еднообразни, нацепени склонове от жълта глина и сипеи с все нови и нови изпъкнали ъгли, които закриваха завоите на крайбрежието. Тук някъде, понеже брегът стана много каменлив, те се покатериха по склона, та горе през горичката да продължат стръмния си път към „Морския храм“. Този „Морски храм“ представляваше кръгъл павилион, скован от груби, необелени дървета и дъски, които отвътре бяха покрити с надписи, инициали, сърца и стихове... Тони и Мортен седнаха на тясната груба пейка в дъното на една от малките, обърнати към морето прегради, гдето миришеше на дърво като в кабините на банската сграда.
Съвсем тихо и тържествено беше тук горе по тоя следобеден час. Чуруликаха само няколко птици, а тихото шумолене на дърветата се омесваше с ромона на морето, което се ширеше дълбоко долу: в далечината се виждаха мачтите и платната на един кораб. Запазени от вятъра, който преди малко свиреше край ушите им, те внезапно усетиха, че тишината ги настройва за размисъл.
Тони попита:
— Пристига ли, или заминава?
— Как? — попита Мортен с бавния си тежък глас; в каза бързо, сякаш се пробуждаше от дълбок унес: — Заминава. Това е „Кмет Стенбок“, заминава за Русия. — И добави след известна пауза: — Не бих желал да замина с него. Там работите вървели още по-възмутително, отколкото у нас.
— Така! — отвърна Тони. — Сега пак сте намислили да се заядете с благородниците, чета го по лицето ви, Мортен. Не е хубаво от ваша страна... Познавали ли сте някога някой благородник?
— Не! — извика почти възмутен Мортен. — Слава богу!
— Ето, виждате ли? А аз познавам. Във всеки случай момиче: Армгарда фон Шилинг там отвъд, за която вече ви разказах. Тя беше по-добродушна от вас и от мене, просто не съзнаваше, че е „фон“, ядеше метвурст и говореше за кравите си.
— Сигурно има изключения, госпожице Тони! — каза той бързо. — Но слушайте... вие сте млада дама и имате лично отношение към въпроса. Вие познавате един благородник и казвате: все пак той е добър човек! Сигурно... но не е необходимо да познаваш дори едного, за да осъдиш всички! Защото, вижте, тук се касае за принципа, за институцията! Да, сега ще замълчите... Как? Мигар някой трябва само да бъде роден, за да стане избраник и благородник... и да гледа презрително нас другите, които въпреки всичките си заслуги не можем да достигнем неговата висота?
Мортен говореше с наивно и добросърдечно негодувание; опита се да прави движения с ръцете, но видя сам, че бяха непохватни, и ги прекрати. Но продължи да говори. Беше в настроение. Седеше наведен напред, мушнал един палец между копчетата на якето си, и придаваше упорито изражение на добродушните си очи.
— Ние, буржоазията, третото съсловие, както ни наричаха досега, искаме да съществуват само благородници по заслуги, не признаваме вече това гнило благородничество, отричаме сегашното степенуване на съсловията. Искаме всички хора да бъдат свободни и равни, никой да не робува на друг, а всички да бъдат подчинени само на законите... Не бива да има вече никакви привилегии и никакви произволи!... Всички трябва да бъдат равноправни чеда на държавата. И както няма вече посредничество между простия човек и дядо господ, така и гражданинът трябва да има пряка връзка с държавата!... Ние искаме свобода на печата, на занаятите, на търговията... Искаме всички хора да се конкурират взаимно без предимства и да бъде увенчавана заслугата!... Обаче ние сме поробени и оковани... Какво исках да кажа? Да, слушайте: преди четири години бяха изменени общогерманските закони за университетите и печата... Хубави закони! Не бива да се пише или преподава истина, която може би не е в съгласие със съществуващия ред на нещата... Разбирате ли? Истината е потисната, не може да говори... И защо? Заради едно идиотско, овехтяло, грохнало положение, което, както всеки знае, рано или късно все пак ще бъде премахнато... Струва ми се, че вие съвсем не разбирате тая подлост! Силата, сегашната глупава, груба полицейска сила, която, съвсем не е в състояние да проумее духовното и новото... Не, като оставям настрана всичко, ще ви кажа още само едно... Пруският крал извърши голяма неправда! Тогава, през лето тринадесето, когато у нас бяха французите, той ни повика и обеща да ни даде конституция... Ние дойдохме и освободихме Германия...