Майка ти, Томас, Кристиан, Клара и Клотилда (която прекара няколко седмици при баща си в „Немилост“), а така също мамзел Юнгман те поздравяваме от все сърце; всички се радваме, че скоро ще можем отново да те заключим в обятията си.
С предана обич
баща ти.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Валеше проливен дъжд. Небе, земя и вода се сляха в едно, а поривистият вятър шибаше дъжда и го тласкаше срещу прозоречните стъкла, по които се стичаха не капки, а ручеи и ги правеха непрозирни. В тръбите на печката говореха жаловити и отчаяни гласове.
Следобед, когато Мортен Шварцкопф с лула в уста отиде към терасата, за да види какво е небето, пред него се изправи един господин в дълго, тясно, жълто карирано пардесю и сива шапка; пред къщата стоеше затворен файтон, чергилото на който лъщеше от мокрота, а колелата бяха цели опръскани с кал. Мортен слисан впери очи в розовото лице на господина; той имаше бакенбарди, които изглеждаха фризирани с оня прах, с който позлатяваме коледните орехи.
Господинът в пардесюто погледна Мортен, както се поглежда прислужник — леко примижал, без да го вижда, и попита с мек глас:
— Мога ли да поговоря с господин влекачния командир?
— Разбира се... — промълви запънато Мортен — мисля, че татко...
Сега господинът впи поглед в него; очите му бяха сини като на гъска.
— Вие ли сте господин Мортен Шварцкопф? — попита той.
— Да, господине — отговори Мортен, като се помъчи да придаде твърдо изражение на лицето си.
— Я гледай! Действително... — забеляза господинът в пардесюто и после продължи: — Имайте добрината, млади момко, да доложите за мене на господин баща си. Името ми е Грюнлих.
Мортен въведе господина през верандата в коридора, отвори му вдясно вратата на бюрото и се върна в дневната, за да уведоми баща си. Докато господин Шварцкопф излизаше, момъкът седна до кръглата, маса, облакъти се на нея и — без да погледне майка си, която седеше пред мътния прозорец и замрежваше чорапи — привидно се вдълбочи в „жалкото вестниче“, което не знаеше за какво друго да съобщи освен за сребърната сватба на консул еди-кой си. Тони почиваше горе в стаята си.
Влекачният командир влезе в бюрото си с изражение на човек, който е доволен от погълнатия обед. Служебният му шинел върху издутата бяла жилетка беше разкопчан. Сивата му като лед моряшка брада се отделяше рязко от червеното лице. Езикът му сновеше спокойно между зъбите, при което добродушната му уста изпадаше в най-невероятни положения. Той се поклони късо, отсечено и с изражение, като че искаше да каже: „Нали така се прави?“
— Благословен обед — каза той; — на вашите услуги, господине!
Господин Грюнлих от своя страна се поклони бавно и ъглите на устата му се изтеглиха малко надолу. В същото време той каза тихо:
— Хъ-ъ-ъм.
Бюрото представляваше доста малка стая, стените на която на височина няколко стъпки бяха облицовани с дърво, а нагоре варосани, без тапети. На прозореца, по стъклата на който непрекъснато барабанеше дъждът, висяха пожълтели от пушек завеси. Надясно от вратата се намираше дълга, груба, покрита с книжа маса, над която на стената беше забодена голяма карта на Европа и друга, по-малка, на Балтийско море. От средата на тавана се спускаше старателно изработен моделна кораб с издути платна.
Влекачният командир покани госта си да седне на извития диван, облечен с черна напукана мушама и поставен срещу вратата, а сам той се настани със скръстени върху корема ръце на един дървен стол с облегалки; господин Грюнлих седна с неразкопчано пардесю и с шапка върху колената си точно на ръба на дивана, без да се допре до задната облегалка.
— Името ми, повтарям — каза той, — е Грюнлих, Грюнлих от Хамбург. За да ви се представя, ще спомена, че смея да се нарека близък търговски приятел на едрия търговец консул Буденброк.
— Allabonohr[54]! Голяма чест за мене, господин Грюнлих! Но няма ли да седнете малко по-удобно? Ще пиете ли един грог след това пътешествие? Ще поръчам веднага в кухнята...
— Позволявам си да забележа — каза спокойно господин Грюнлих, — че времето ми е измерено, че колата ми ме чака и че съм заставен да ви помоля само за един кратък разговор.
— На вашите услуги, господине — повтори господин Шварцкопф, стреснат донякъде.
Настъпи пауза.
— Господин командир! — поде господин Грюнлих, като решително тръсна глава и я отметна малко назад.
После отново замълча, за да подсили въздействието на това обръщение, и затвори устата си здраво като кесия за пари, стегната с връв.