Той обикновено отговаряше:
— О, скъпи приятелю! Uomo non educato dal dolore riman sempre baimbino[60]!
Естествено никой не проумяваше това. От Лопе де Вега ли беше? Но този Сигизмунд Гош положително беше учен и забележителен човек.
— В какви времена живеем! — каза той на консул Буденброк, като крачеше редом с него нагоре по улицата, приведен напред и подпиращ се на бастуна си. — Времена на буря и размирици!
— Прав сте — отвърна консулът. Времената били размирни. Днешното заседание щяло да бъде напрегнато. Съсловният принцип...
— Не, слушайте! — продължи да говори господин Гош. — Аз бях през целия ден в движение, наблюдавах простолюдието. Между тях имаше прекрасни момци, в очите им пламтеше ненавист и възторг...
Йохан Буденброк се разсмя.
— Бива си ви, приятелю! Изглежда, че това ви харесва? Не, позволете... всичко това е детинщина! Какво искат тези хора? Известен брой невъзпитани младежи, които използуват случая да устроят някое дребно зрелище...
— Така е! Обаче не можем да отречем... Аз видях, когато месарският калфа Беркемайер разби стъклото на господин Бентиен... Приличаше на пантера. — Господин Гош изговори последната дума с извънредно здраво стиснати зъби и после продължи: — О, не можем да отречем, че тази работа има и своята възвишена страна! Най-сетне веднъж нещо по-друго, знаете ли, нещо не всекидневно, насилствено, настъпление, ярост... буря... Ах, зная, народът е невежествен! Обаче сърцето ми, това мое сърце е с него...
Бяха стигнали вече пред простата къща, измазана с жълта блажна боя; тук, в приземния етаж, се намираше заседателната зала на градския съвет.
Тая зала беше част от бирарията и танцувалното заведение на една вдовица по име Зуеркрингел, но в определени дни стоеше на разположение на господата от градския съвет. През тесен павиран коридор, от дясната страна на който се намираха ресторантните помещения с миризма на бира и гозби, се стигаше до една врата отляво; тя беше от зелено боядисани дъски, нямаше нито ръчка, нито брава и беше толкова тясна и ниска, че никой не би допуснал зад нея да има такова голямо помещение.
Залата беше студена, гола, същински плевник, с белосан таван, по който изпъкваха гредите, и белосани стени: трите доста високи прозореца имаха зелени кръстачки и бяха без завеси. Срещу тях се издигаха амфитеатрално редица от седалки, в подножието на които се намираше една маса, украсена със зелена покривка, голям звънец, преписки и принадлежности за писане; тя беше определена за докладчика, протоколиста и присъствуващите комисари на сената. До стената, разположена срещу вратата, имаше няколко високи закачалки, отрупани с горни дрехи и шапки.
Когато консулът и неговият спътник влязоха един след друг през тясната врата в залата, там се носеше висока глъчка. Те очевидно бяха дошли последни. Помещението беше пълно с граждани, които стояха на групи и спореха с ръце в джобовете, на панталона, на кръста или във въздуха. От сто и двадесетте членове на съвета сигурно бяха се събрали стотина. Известен брой представители на селските райони, поради така стеклите се обстоятелства, бяха предпочели да си останат у дома.
Непосредствено до входа стоеше една група, съставена от по-дребни хора, двама-трима незначителни собственици на магазини, един гимназиален учител, „сирашкия баща“ господин Миндерман и господин Венцел, любимия бръснар. Господин Венцел, нисък як човек с черни мустаци, интелигентно лице и червени ръце, беше бръснал и тази сутрин консула, но тук стоеше на равна нога с него. Той бръснеше само във висшите кръгове, бръснеше почти изключително Мьолендорпфови, Лангхалсови, Буденброкови и Йовердикови; избора си в градския съвет дължеше на всестранната си осведоменост върху градските въпроси, на общителността и сръчността си, а така също на своето очевидно високо самочувство въпреки ниското му обществено положение.
— Знаете ли най-новото, господин консуле? — извика той разпалено и със сериозни очи на своя доброжелател.
— Какво да зная, драги Венцел?
— Тази сутрин никой още не можеше да го знае... Извинете, господин консуле, това е най-новото. Народът няма да отиде пред кметството или на пазара. Ще дойде тук и ще заплаши градския съвет! Подстрекава ги редактор Рюбзам.
— Ай, не е възможно! — каза консулът и се промъкна между предните групи към средата на залата, гдето зърна своя тъст заедно с присъствуващите сенатори доктор Лангхалс и Джеймс Мьолендорпф. — Вярно ли е, господа? — попита той, като им стисна ръцете.
Действително цялото събрание говореше само за това; размирниците идеха насам, чуваха ги вече.