Това предложение беше неуместно и не биде подкрепено ни най-малко от ничия страна.
— Не съм съгласен — обади се някой с доблестна решителност, която не допускаше никакво възражение.
Този човек беше селянин, казваше се Пфал, депутат на село Клайн-Щретщакен, околия Рицерау. Никой не си спомняше да е чул поне веднъж гласа му в пренията; обаче при сегашните обстоятелства дори мнението на най-простия човек имаше голяма тежест. Господин Пфал беше изразил неустрашимо и със сигурен политически инстинкт гледището на целия градски съвет.
— Бог да ни закриля! — каза възмутен господин Бентиен. — Там на горните редици могат да ни видят от улицата! Тези хора хвърлят тухли! Не, дявол да го вземе, аз им ядох попарата...
— Пък и проклетата врата е толкова тясна! — промълви отчаяно винарят Кьопен. — Речем ли да се измъкнем оттук, ще се изпребием... ще се изпомачкаме!
— Нечувано бесрамие! — обади се глухо господин Щут.
— Господа! — поде отново и настойчиво докладчикът. — Аз ви моля да имате пред вид... Аз съм длъжен в срок от три дни да представя на управляващия кмет препис от протокола, който ще се води днес... А и градът очаква обнародването му в печата. Във всеки случай бих желал да пристъпя към гласуване, да открия ли заседанието или не?...
Освен неколцина граждани, които подкрепиха докладчика, не се намери нито един, който да заяви, че е съгласен да се мине на дневния ред. Гласуването щеше да се окаже безцелно. Не биваше да се дразни народът. Никой не знаеше какво искаше този народ. Не биваше да го оскърбяват с едно или друго решение. Трябваше да изчакат и да кротуват. От църквата „Света Богородица“ удари четири и половина...
Подкрепиха се един другиго в решението да изчакат търпеливо. Започнаха да привикват на външния шум, който се усилваше, отслабваше, заглъхваше съвсем и отново се надигаше. Депутатите се поуспокоиха, поотпуснаха и насядаха по долните редици и столовете... Деятелността на всички тия способни граждани започна да се проявява. Тук там се осмелиха да говорят за сделки, дори да сключат по някоя сделка... Посредниците се приближиха към едрите търговци... Затворените тук господа разговаряха като хора, изненадани от силна буря, за други неща и от време на време се ослушваха със сериозно и страхопочтително изражение в гръмотевицата. Стана пет часът, пет и половина и здрачът се спусна. Сегиз-тогиз някой се обаждаше с въздишка, че жена му го чакала за следобедното кафе; ето защо господин Бентиен си позволи да напомни за капандурата на покрива. Но мнозинството мислеше по тоя въпрос същото, което с фаталистично отрицателно поклащане на главата заяви господин Щут:
— Аз съм прекалено дебел за тая работа.
Спомнил си заръката на консулшата, Йохан Буденброк се навърташе край своя тъст и го погледна малко загрижено, когато го запита:
— Това дребно приключение не ви вълнува никак, нали, татко?
Под снежнобелия перчем върху челото на Лебрехт Крьогер се виждаха две синкави, тревожно издути жилки; и докато едната от неговите аристократични старчески ръце играеше с искрометните копчета по жилетката, другата, украсена с едър брилянт, трепереше върху колената му.
— Глупости, Буденброк! — каза той със странна умора. — Отегчен съм само, нищо друго. — Но сам се изобличи в лъжа, като внезапно изсъска: — Parbleu[61], Жан! Тези подли мръсници би трябвало да бъдат респектирали, като им се надупчи търбухът с куршуми... Сбирщина!... Сган!...
Консулът измънка успокоително:
— Да... да... Имате право, твърде недостойна комедия... Но какво да се прави? Ще кротуваме. Свечерява се вече и хората скоро ще си отидат...
— Где е колата ми?... Да дойде колата ми! — изкомандува Лебрехт Крьогер, окончателно извън себе си. Яростта му избухна, цялото му тяло трепереше. — Поръчах я за пет часа!... Где се бави?... Заседание няма да има... Какво да правя тука?... Не съм наклонен и няма да допусна да се подбиват с мене!... Да дойде колата ми! Да не би да оскърбяват кочияша ми? Я проверете, Буденброк!
— Драги тъсте, ради бога, успокойте се! Не се гневете... това ви се отразява зле! Разбира се... ще отида да видя какво става с колата ви. На мен самия това положение омръзна. Ще поприказвам с хората, ще ги подканя да се приберат до домовете си...
Лебрехт Крьогер запротестира, заповяда с глас, добил внезапно студена и презрителна настойчивост:
— Чакайте, стойте! Не се унизявайте, Буденброк!
Но въпреки това консулът прекоси бързо залата.