От бягството ни от Хвойноград насам те са по-скоро личен дневник. Останките от Отряда не се замесват в кой знае какви важни събития. А що се отнася до новините от външния свят, те са толкова оскъдни и несъстоятелни, че рядко си давам труда да ги записвам. Нещо повече, откакто победи съпруга си в Хвойноград, Господарката сякаш е потънала в бездействие повече и от нас, управлява по инерция.
Разбира се, външният вид лъже. Пък и същността на Господарката е илюзия.
— Знахар?
Вдигнах поглед от текста на стар телекуре1, който вече бях разглеждал сигурно стотина пъти. На прага се беше изправил Гоблин. Приличаше ми на стара жаба.
— Аха?
— Нещо става горе! Грабвай меча!
Взех лъка и кожената си ризница. Твърде стар съм за ръкопашен бой. Предпочитам да стоя надалеч и да опъвам тетивата, когато изобщо ми се наложи да се бия. Замислих се за лъка, докато следвах Гоблин. Даден ми беше лично от Господарката по време на битката в Чара. О, спомени! С него помогнах да убие Ловеца на души — Покорения, който доведе Отряда на служба при Нея. Имах чувството, че това се е случило в дълбока древност.
Изтичахме на открито. Към нас се присъединиха и други. Разпръснаха се между кактусите и разклоненията на корала. Ездачът се спускаше по пътеката — единствения път за насам — и не би могъл да ни забележи.
Яздеше самичък проскубано дърто муле. Не беше въоръжен.
— И всичко това заради някаква антика на добиче? — попитах риторично.
Нашите се движеха из корала и между кактусите, като вдигаха шум за двеста души. Дъртакът сигурно знаеше, че сме там.
— По-добре да поработим над измъкването оттук тихичко!
— Аха!
Обърнах се, стреснат. Зад гърба ми стоеше Брестака, прикрил очите си с длан. Изглеждаше точно толкова възрастен и уморен, колкото се чувствах и аз. Всеки ден с нещо ми напомня, че никой от нас не е вече млад. По дяволите, никой от нас не беше млад дори когато дойдохме на север и прекосихме Морето на страданията!
— Нуждаем се от свежа кръв, Брестак!
Той изсумтя.
Да. Ще остареем още, преди всичко това да приключи. Ако издържим изобщо. Защото живеем живот назаем. Откупуваме си време… десетилетия, да се надяваме.
Ездачът пресече потока и спря. Вдигна ръце.
Хората ни изникнаха с небрежно вдигнати оръжия. Самотен старец насред заземяването на Глезанка не представляваше опасност.
С Гоблин и Брестака тръгнахме надолу. Крачейки, попитах жаболикия магьосник:
— Забавлявахте ли се с Едноокия, докато ви нямаше?
Двамата враждуваха от години. Но тук, където присъствието на Глезанка го забраняваше, не можеха да си въртят магически номера.
Гоблин се ухили. Когато се усмихне, устата му се разтяга от ухо до ухо.
— Водя го по точки!
Стигнахме ездача.
— Ще ми разкажеш после!
Магьосникът се изкиска — писклив звук, досущ като кипяща в тенекиено канче вода.
— Аха.
Брестака попита ездача на мулето:
— Кой си ти?
— Знамение!
Това не е име. Това е паролата за пратеник от далечния запад. Не я бяхме чували от доста време насам. За да стигнат до Равнината, западните куриери трябваше да прекосят най-опитомените провинции на Господарката.
— Тъй значи? — отвърна Брестака. — Виж ти, виж ти! Искаш ли да слезеш, а?
Старецът се спусна от „жребеца“ и ни представи препоръките си. Сержантът ги счете за приемливи. Куриерът обяви:
— Имам десет кила хубавини тук! — потупа торбата зад седлото си. — Всеки проклет град допълваше с нещо товара.
— Сам ли пропътува целия път? — попитах.
— До последната крачка от Веслоград насам!
— Веслоград? Та това е…
На повече от две хиляди километра. Не знаех, че и там имаме поддръжници. Но от друга страна, много неща не знам за организацията, скрепена от Глезанка. Прекарвам времето си в опит да накарам проклетите ръкописи да ми разкрият нещо, което дори може и да не се намира в тях.
Старикът ме погледна, сякаш подлагаше на оценка душата ми.
— Ти ли си лечителят? Знахаря?
— Ахъ. И за какво съм ти?
— Имам нещо специално за теб. Лично!
Той отвори куриерската си торба. Оръжията в ръцете на момчетата мигом подскочиха заплашително. Човек никога не знае… Но куриерът извади овехтял пакет, увит в промазана кожа, която пазеше съдържанието му от края на света.