Независимо от това, че Лучано беше важна личност в организацията, властта му нямаше нищо общо с онази на баща им. Лучано по-скоро имаше вид на мениджър или на бизнесмен. Уважението, което си беше извоювал, бе насочено не толкова към неговата личност, колкото към ролята, която бе призван да изпълнява в цялостния механизъм. От известно време в Америка вече бе настъпила ерата на администраторите. Фамилията беше като едно голямо предприятие, управлявано от закона за взаимната изгода. Всичко останало беше без особено значение. Брат му можеше да бъде заменен във всеки един момент и организацията дори нямаше да усети това, тъй като всякаква персонификация на властта беше отхвърлена като излишна и вредна. Баща им по-скоро би се заловил за работа, отколкото да седи на върха на някой небостъргач и да управлява фамилията така, сякаш управлява „Дженеръл Мотърс“. Лучано обаче беше възприел американските порядки и плуваше изцяло в свои води сред тази среда, в която един данъчен експерт имаше по-голяма тежест, отколкото един consigliori, запознат в детайли с всеки от хората си. Тъкмо и поради тази причина Масимо не изпитваше никакъв интерес към приятелите на Лучано. Беше тук само за да прекара известно време в Америка и да постои малко при него, а не за да подава молба да го приемат в организацията.
Чувстваше се сам. Разбира се, не му липсваха момичета — същите онези, с които се беше запознал още първата вечер и които, ако не му се обадеха, достатъчно беше той да им завърти един телефон, за да прекарат заедно една приятна вечер. Сега тъкмо очакваше една от тях. За нея знаеше само това, че се казва Люси, беше руса и винаги имаше куп неща за разказване, което му спестяваше необходимостта да проявява внимание към нея. Допи уискито си, загледа се през прозореца в светлините на центъра „Рокфелер“ и се почувства като че ли насила напъхан в някаква илюстрована картичка или плакат, където самият той, с чашата уиски в ръка, сякаш търсеше определено съзвучие с пейзажа наоколо. Погледна часовника. Наближаваше девет и половина. Реши да слезе пред входа и там да изчака Люси. Облече си шлифера и излезе. В Ню Йорк беше доста студено и рано или късно щеше да се принуди да си купи калпак от визон, както бе сторил брат му, тъй като така нямаше да изкара до Коледа, когато беше решил да се прибере в Сицилия, за да бъде на празника заедно с фамилията.
Слезе на входната врата и започна да се разхожда напред-назад.
Беше единственият човек, който се виждаше в близките петдесет метра на тротоара, и шофьорите, които профучаваха покрай него по посока към Бродуей, го поглеждаха любопитно от колите си. Накрая видя автомобила на Люси, който бавно се приближи до тротоара, и тръгна към нея.
Знаеше, че ще ходят на някакво събиране, но предпочете веднага да даде думата на Люси и още след като я поздрави, запита за подробности. Запали цигара и се приготви да я слуша. Отиваха в Грийнуич, където щеше да има благотворителен купон с цел да се съберат средства, които да се внесат като гаранция за двама писатели, арестувани заради неколкостотин грама марихуана, но онова, което го порази, беше, че за терен щеше да послужи една църква.
Оставиха колата пред една полуразрушена сграда и се сляха с голямата група младежи, които се суетяха и, изглежда, не знаеха накъде да тръгнат. Масимо се почувства неудобно сред тях поради тъмния костюм и кашмиреното си манто. Младежите бяха облечени в кожени дрехи, носеха дълги коси и изглеждаха като овчари, извели стадото си, за да търсят паша. Най-после стигнаха до църквата „Свети Марк“. В градинката пред входа едно момче с голяма кутия в ръка събираше волните пожертвувания, които „вярващите“ оставяха, след като се допитваха помежду си, преди да влязат в храма. Масимо остави една банкнота от двадесет долара, Люси го стрелна с очи, сякаш искаше да му каже, че е дал много, дръпна го за ръката и влязоха вътре. Църквата беше до такава степен претъпкана, че се наложи с лакти да си проправят път между навалицата. Хипитата, или поне онези, които се чувстваха такива, до един бяха стъпили върху пейките и гледаха към олтара, пред който някаква рок група вдигаше по-канска шумотевица, отколкото и в „Електрик Съркъс“. Тук-там се виждаха млади жени, нарамили бебетата си в раници на гърба, да стоят сякаш в очакване нещо да се случи. В един момент Люси пропадна в някой от кръговете на този малък ад и Масимо тръгна да я търси, навирайки носа си сред кожените дрипи на зрителите и прескачайки телата на онези, които не се интересуваха от шоуто и седяха на групи по пода. Всички гледаха унесено, очите им излъчваха блаженство и постоянно си подаваха цигари. Масимо никога не беше „пушил“ и дори не чувстваше такова желание. Нямаше никакво основание да бяга от действителността. Проблемите му идваха от един свят, в който беше затънал до гуша, и той чудесно знаеше, че наркотичните видения няма да ги разрешат. Люси беше тази, която го намери сред тълпата. Каза му, че празникът ще продължи цяла нощ. По-късно някой щеше да рецитира стихове от Белоу, после щяха да прожектират филм и на сутринта всички щели да излязат, за да посрещнат the sunshine2 над гробовете зад църквата, които той, изглежда, не бе забелязал. Явно бяха дошли прекалено рано, Масимо тъкмо търсеше някакъв повод, за да си тръгнат, когато Люси отново го изпревари: