— Искаш ли да си ходим? Отвън ще ни чакат моите приятели, за да ни отведат в един loft3 наблизо, където също се организира някакъв купон. Ще видиш, че ще се забавляваме. Ако тук ти е интересно, после можем пак да се върнем.
Преди още Масимо да е успял да каже нещо, Люси го дръпна за ръката и го отведе навън, където приятелите й вече се брояха, за да разберат колко човека ще отидат на купона.
Оказа се, че заедно с тях двамата са общо седем души. Всички се натъпкаха като сардели в колата на Люси и на волана седна приятелката й Лиза. Тя потегли като на рали и на бърза ръка ги изведе от Грийнуич. Десет минути по-късно спряха пред една голяма сграда, облицована с фугирани тухли. На входната врата беше окачена табела с надпис: „Купонът на Бренда е на петия етаж. Асансьорът не работи.“ Тръгнаха по стълбището. Масимо се приближи до Люси и я попита какви са тези нейни приятели. Тя му отговори, че се е запознала с тях преди малко в църквата, но че й изглеждат симпатяги. Той прие без възражение атестата й за благонадеждността на тези хора и реши от този момент натам да се оправя сам и да не разчита за всичко на приятелката си.
Навсякъде беше мръсно и влажно и всичко в дома на Бренда изглеждаше сякаш донесено само за събирането. Не приличаше на апартамент, а по-скоро на магазин, в който стотина души се кълчеха покрай един грамофон. На дълга маса от дървени плоскости, поставени върху четири трупчета, се виждаха няколко бутилки, два-три реда картонени чаши и тубичка с някаква оцветена течност, която приличаше на оранжада. Очите на Бренда му се сториха огромни като две сини маргарити. Появи се, за да ги посрещне, след което отново изчезна с някакъв тип в коридора, задръстен от момичета, чакащи на опашка пред тоалетната. Масимо си намери място на една пейка до стената и се огледа наоколо. На огромното, високо като балдахин легло в отсрещния край на стаята се бяха натръшкали не по-малко от осем човека. В дъното вляво едно момиче седеше на люлка и прелиташе над главите на онези, които се приближаваха до нея. Люлееше се вече от десет минути и ако се съди по гримасата, която изостряше ъгълчетата на устните й, вероятно се забавляваше. Беше русокоса и доста хубава, но никой не й обръщаше внимание.
В един момент Масимо си каза, че трябва да излезе от съзерцателното си бездействие и да се приобщи към общото веселие. Стана и отиде да си потърси нещо за пиене. Мина покрай Люси, която танцуваше с някакво момче. Тя му махна за поздрав с щастлива усмивка и когато го видя да се връща с чаша уиски в ръка, без да прекъсва танца си, взе картонената му чаша, забоде в устата му горящата си цигара, след което му върна останалото наполовина уиски и го отпрати, без да си вземе обратно цигарата.
Масимо продължи да обикаля из помещението. Цигарата, която димеше между устните му, имаше онзи сладникав аромат на трева, към която той никога не беше изпитвал интерес, но този път не пожела да я изхвърли. Стените бяха облепени с рисунки и плакати. Върху една малка масичка в ъгъла забеляза някаква книга, разлисти я, но после разбра, че няма никакво желание да чете, захвърли я и продължи да се шляе между танцуващите. Спря пред люлката. Девойката му се усмихна, той й отвърна със същото, после дръпна още веднъж от цигарата, даде си сметка, че не усеща никакво въздействие от дима, и се почувства по-силен с това, че е преодолял още едно предизвикателство. Изпи и последната глътка от уискито си, хвърли чашата на пода и се приближи още повече до люлката. Краката на момичето почти докосваха лицето му. Сега вече започна да се чувства в тон с общата атмосфера. Музиката се беше превърнала във фон и хората около него бяха престанали да му правят впечатление. Отново погледна момичето и му заговори преди още да се реши дали да го прави или не.