— Как се качи на това нещо?
— Не те чувам — отвърна му тя.
Изглежда, се забавляваше. Масимо повтори въпроса си по-високо. Тя му посочи близкия шкаф, благодарение на който явно беше достигнала до люлката.
— Искаш ли да опиташ?
Масимо си помисли, че вече й е омръзнало да се люлее и ще си тръгне, оставяйки го сам на люлката. От своя страна тя взе мълчанието му за нерешителност и каза:
— Помогни ми да сляза.
Той я взе в ръце и я свали от люлката.
— Хайде, не се бой. Сега е твой ред — подкани го тя и му посочи шкафа. Люлката достигаше до височината на лицето му. Годините, прекарани в спортните зали, му даваха увереност, че ще успее. Хвана се с две ръце за въжетата и се повдигна, но не успя да се добере до седалката. Девойката мълчаливо го наблюдаваше. Тялото му висеше така, че вече беше започнал да се изморява и скоро щеше да изпадне в абсурдно и дори смешно положение. В този момент си спомни за упражненията на халките. Издаде глава назад, оттласна краката си нагоре и се озова върху седалката. Девойката изпляска с ръце, докато той се намести по-удобно, и хвана въжетата, за да го залюлее.
Масимо се издигаше все по-нагоре и по-нагоре и вече стигаше почти до тавана. Цигарата димеше между устните му. Помисли си, че би му било приятно да скочи от люлката. Кой знае, може би с един-единствен скок би могъл да се озове до отсрещната стена. Видя Люси, която не му обръщаше внимание, и момичето под себе си, което напразно се опитваше да хване въжетата, отпусна глава назад и затвори очи. Сега вече не чуваше дори и скърцането на халките, с които люлката беше вързана за тавана, и си каза, че би останал вечно така. Стори му се, че не се намира в някакъв си безличен нюйоркски loft, а се люлее под клоните на стария дъб в градината на своя бащин дом и баща му е задрямал на стола си под колонадата. Всички са се събрали наоколо и го гледат, а майка му стои настрана, плаче и си реди нещо, но толкова тихо, че думите замират на устните й и не достигат до него. Той се напряга да ги чуе. Люлката му постепенно спира. Най-после майка му повдига поглед към него. Сълзите й са пресъхнали.
Отвори очи и веднага срещна погледа на девойката, която продължаваше да го наблюдава с интерес. Люлката лениво се поклащаше.
— Испанец ли си? — попита го тя.
Масимо поклати глава и скочи на пода, като не сваляше очи от нея, сякаш едва сега я виждаше за първи път.
— Да не би случайно да си high4? — продължи да го разпитва тя и да го гледа все така от упор.
— Не, италианец съм — отвърна Масимо и моментално избухна в смях, давайки си сметка колко абсурдно бе прозвучал отговорът му. Девойката също се усмихна:
— Казвам се Карол.
Той също й каза името си. Чувстваше се чудесно сред това стълпотворение, което с нищо не го интересуваше.
— Ще ме закараш ли вкъщи? — попита го тя. Той кимна. Забеляза Люси и си помисли, че тя вече го е забравила. Каза си, че това е съвсем нормално, след като е дошла тук, за да се забавлява, и че щом толкова й се танцува, съвсем спокойно може да си продължи, без да се интересува от него.
Девойката отиде да си вземе мантото и се отправи към изхода. Масимо успя да си намери шлифера под една купчина палта и я последва по стълбището.
На тротоара, тъкмо когато той си вдигаше яката, Карол се обърна към него:
— Къде е?
— Какво къде е? — не разбрал въпроса й, попита той.
— Колата, разбира се. Къде си оставил колата си?
— Но аз нямам кола…
Тя го погледна с израз на огромно разочарование и от гърдите й се отрони такава тежка въздишка, сякаш бе умряла леля й. После забеляза обидата, изписана върху лицето му, и се опита да му обясни:
— Виж, проблемът е, че живея поне на трийсет квартала оттук.
— В такъв случай ще вземем такси — отвърна той и Карол го изгледа като някакво дете, което не знае какво говори.
— Но ти имаш ли представа къде се намираме? Знаеш ли, че оттук не минават никакви таксита? Можем да вървим цели километри и да не срещнем нито едно.
— Кой ти е казал? — погледна я Масимо. — Ще видиш, че преди още да сме стигнали до онзи ъгъл, и ще се появи такси.
При тези думи той слезе от тротоара и тръгна по средата на улицата. Тя се спря за миг, изгледа го, после го настигна и го хвана под ръка.
Стигнаха до ъгъла. Тя продължаваше да го гледа, без нищо да разбира.
— Ей, ти си луд човек! — възкликна тя, но в гласа й нямаше и следа от упрек. Масимо не отговори.
— Сега ни трябва такси — каза той.