Стори му се, че никой не го бе забелязал, но в един момент срещна погледа на две момичета, които го наблюдаваха крадешком. Усмихна им се и отпи от бирата си. С този огромен пакет се чувстваше като емигрант, оставил дисагите си под око, за да не би някой да си въобрази, че може да му ги открадне. Мислеше си за Карол и за срещата им вечерта след запознанството им на купона в онзи loft. Бяха отишли в Латинския квартал да слушат Армстронг, после бяха вечеряли в един ресторант и накрая бяха завършили с обиколка из баровете на Грийнуич. Карол беше изпила не по-малко от осем уискита и това бе единственото нещо, което не му хареса. В момента, когато я изпращаше, тя се държеше твърде нестабилно на краката си и когато я целуна в таксито, не успя да разбере дали тя му отвърна на целувката от благодарност, от желание да затвори очи пред някого или просто защото беше петък и й се искаше да придаде по-особено звучене на уикенда. На входната врата Карол отново го целуна и му каза:
— Знаеш ли, Макс, никой мъж досега не ми бе предлагал вечеря за сто долара.
Тези думи го разочароваха. Той отклони поканата да изпият по едно кафе в апартамента й и се прибра вкъщи пеш. Не знаеше дори защо се беше влюбил в това момиче, но знаеше, че я обича, и бе щастлив от това. На следващия ден й бе изпратил телеграма до офиса, където тя работеше, след като цяла сутрин бе обмислял текста й. Накрая бе написал: „I miss you“6, защото беше забелязал, че тя наистина започва да му липсва, и бе решил, че това е най-нормалното нещо, което иска да й каже.
Отпи отново от бирата си и хвърли поглед на часовника. Карол сигурно се бе прибрала вече, но реши да почака още малко, за да е сигурен, че ще я намери вкъщи, тъй като щеше да се почувства смешен, ако му се наложеше търпеливо да я чака пред вратата с този огромен пакет в ръка. На една маса в ъгъла на бара забеляза слаб, висок мъж, който седеше мълчаливо и си пиеше, без да обръща внимание на околните, и реши да стане, когато онзи довършеше питието си.
Очакването го изпълваше с меланхолия. Стори му се, че любовта, която изживява, не е истинска, а съществува единствено във въображението му, че Карол с нищо не се отличава от хилядите други момичета, които могат да се срещнат под път и над път в Ню Йорк, и че той се държи с нея като романтичен хлапак, неспособен дори да си организира вечерите така, както на него му се иска. Отново погледна самотния мъж, но онзи сякаш не се решаваше да посегне към уискито си. Изглежда, въобще не му се пиеше, а като че ли си бе поръчал уискито със сода и лед единствено за да не влиза в противоречие със себе си. Навярно и той беше като него, навярно и той се надяваше на нещо, което едва ли щеше да се случи, или пък просто беше влязъл тук, за да убие времето, докато чакаше метрото, за да се прибере вкъщи. Внезапно Масимо си каза, че е глупаво да седи и да чака, докато някакъв непознат си изпие уискито, и реши да тръгне. За разлика от него той имаше какво да прави извън този бар. Освен това не бе такъв човек, че да очаква безропотно събитията, а по-скоро се подготвяше самият той да ги предопределя. Вероятно на петдесетина метра от масата му го чакаше едно момиче, а той си губеше времето в този бар, очаквайки някакъв смълчан самотник най-после да се реши и на един дъх да изпие чашата си. Почувства се свободен и щастлив, грабна с две ръце пакета с грамофона и без да си допие бирата, се отправи към вратата.
Няколко минути по-късно почука на вратата на Карол. Тя се появи в дънки и риза от грубо платно и изглеждаше, сякаш е излязла от някой филм за колежите от петдесетте години. Целуна го по бузата, гледайки с учудване пакета, и се отмести, за да му стори път. Масимо влезе и застана по средата на стаята с пакета си в ръка, не знаейки дори къде да го остави. Нямаше никакви мебели, а подът беше задръстен от четки и кутии с бои. Карол го въведе в съседната стая. Тук стените бяха боядисани в зелено и имаше съвсем малко мебели. Освен ниското легло без табли бе сложена една малка библиотека с натрупани в безпорядък книги, два стола, кошче, пълно с вестници, и един допотопен лампион, чийто абажур беше боядисан на ръка. На една коркова дъска до вградения гардероб висяха закачени всевъзможни гердани, пръстенчета и бележчици, изпълнени с удивителни знаци. На една от тях Масимо прочете: „Очакването на основно обновление е в основата на вечно подновяващото се очакване.“ Карол не му обърна внимание.
— Господи! Да не би да е Коледа! — възкликна тя и започна да разтваря пакета. Седнал на леглото, Масимо я наблюдаваше. Карол видя грамофона, извика възторжено и обви ръце около врата му.