— От Питер — отговорих. — Но накъде, бих искал да знам и аз.
— Тогава да вървим у нас — каза фон Ернен, — тук наблизо е и живея сам в цял апартамент.
Ние се гледахме, усмихвахме се, и като си разменяхме безсмислени фрази, поехме надолу по булеварда. Откакто се бяхме видели за последен път, фон Ернен бе пуснал брадичка, която правеше лицето му да прилича на покарала луковица; бузите му бяха изпръхнали и зачервени, сякаш няколко зими поред бе карал кънки.
С него бяхме съученици от гимназията, но после се виждахме рядко. Два-три пъти го бях срещал в петербургските литературни салони — той пишеше поезия, каквато би писал Некрасов7, ако се бе отдал на содомия, или може би Надсон8, ако бе повярвал в Маркс. Малко се дразнех от навика му да смърка кокаин пред хората и непрекъснато да прави намеци за връзките си в социалдемократическите среди. Впрочем, така като го гледах, последното май беше вярно. Поучително е да видиш човек, който навремето е бил готов да говори за мистичния смисъл на Св. Троица, сега да носи явните белези на принадлежност към войнството на мрака. Но в подобна промяна, естествено, нямаше нищо изненадващо. Мнозина декаденти като Маяковски9, явно доловили адския характер на новата власт, побързаха да й се предложат. Всъщност аз мисля, че ги е тласкал не съзнателният сатанизъм (бяха прекалено инфантилни за подобно нещо), а естетическият инстинкт: една червена пентаграма великолепно се съчетава с някоя жълта жилетка.
— Как е в Питер? — попита фон Ернен.
— Да не би не знаеш? — казах аз.
— Прав си — с отегчение се съгласи той. — Знам.
Свърнахме от булеварда, прекосихме платното и се озовахме пред една седеметажна сграда точно срещу хотел „Палас“. Пред вратата на хотела бяха поставени две картечници, пушеха матроси и се вееше червен байрак с дълга дръжка. Фон Ернен ме дръпна за ръкава.
— Я виж.
Обърнах се. На уличното платно срещу входа стоеше дълъг черен автомобил с открита предна седалка и гърбава кабина за пътниците. Върху предната седалка беше натрупало доста сняг.
— Какво? — попитах.
— Мой е — рече фон Ернен. — Служебен.
— А — казах. — Честито.
Влязохме във входа. Асансьорът не работеше и трябваше да се изкачваме по тъмната стълба, от която пътеката още не беше задигната.
— С какво се занимаваш? — попитах.
— О, трудно е да ти го обясня с две думи. Много съм зает, дори прекалено. Ту с това, ту с онова. Времето все не ми стига. Тичам насам-натам. Няма начин.
— Нещо по културната част ли?
Той някак неопределено завъртя глава. Реших да не го разпитвам повече.
Качихме се на петия етаж и спряхме пред висока врата с ясно очертан светъл правоъгълник от свалена табелка. Вратата се отвори, влязохме в тъмно антре и от стената тутакси задрънча телефон. Фон Ернен вдигна слушалката.
— Да, другарю Бабаясин — провикна се той през ебонитовата фунийка. — Да, помня… не, не ми изпращайте… Другарю Бабаясин, разберете, че не мога, ще стана за смях… Само като си представя — с матросите, та това е позор… Какво? На заповедта се подчинявам, но ви заявявам решителния си протест… Какво?
Той ме изгледа изпод вежди, и за да не го притеснявам, аз влязох в хола.
Подът там бе застлан с вестници, повечето вече отдавна забранени — изглежда в този апартамент се пазеха цели течения от тях. Личаха и други белези от миналото: на стената бе окачен прекрасен ориенталски килим, а под него стоеше писалище на пъстри емайлирани ромбове — още щом го погледнах, разбрах, че тук е живяло заможно кадетско семейство. На отсрещната стена имаше голямо огледало. До него висеше разпятие в стил модерн и аз за миг се замислих за характера на религиозното чувство, което би могло да му съответства. Значителна част от хола заемаше огромно легло с жълт балдахин. Това, което се намираше върху кръглата маса в средата на стаята, ми заприлича (може би заради близостта на разпятието) на натюрморт с елементи от езотеричното християнство: еднолитрова бутилка с водка, тенекиена кутия от халва с формата на сърце, стълбица от три филийки черен хляб, водеща към празно пространство, три водни чаши от дебело стъкло и една кръстовидна отварачка за консерви.
На пода пред огледалото се въргаляха някакви вързопи, които породиха в мен асоциации за контрабанда; в стаята миришеше на вкиснало, на партенки и на кръчма, имаше и много празни бутилки. Седнах до масата.
Скоро вратата скръцна и влезе фон Ернен. Свали кожената си куртка и остана по подчертано войнишка гимнастьорка.
— Карат ме да правя дявол знае какво — каза той и седна, — ей сега ми се обадиха от ЧК.
7
8