Схванах последните думи, едва когато видях легналото върху покривката дуло на маузера. Невероятно е, но следващото, което той направи, бе да извади от горния си джоб пенснето и да го тури на носа си.
— Ръцете на главата — повтори фон Ернен.
— Гриша, какво ти става? — казах, докато ги повдигах.
— Не — рече той.
— Какво „не“?
— Оръжието и документите на масата, казах.
— Как да ги сложа на масата, като ръцете ми са на главата?
Той зареди пистолета си и въздъхна:
— Боже Господи, да знаеш само колко пъти съм чувал точно тая фраза.
— Е, добре — отвърнах. — Револверът е в палтото ми. Какъв изключителен подлец си. Впрочем, знам те от малък. Защо го правиш? Орден ли ще ти дадат?
Фон Ернен се усмихна.
— Към коридора — заповяда той.
Вече отвън той продължи да ме държи на мушка, претърси палтото ми, извади револвера и го прибра в джоба си. В движенията му имаше някаква гузна суетливост, беше като гимназист, за първи път влязъл в публичен дом, и аз си помислих, че едва ли някога му се е случвало да върши подобна подлост толкова прозаично и явно.
— Отключи вратата — нареди той, — и излез на стълбището.
— Може ли да си облека палтото? — попитах, докато трескаво си мислех дали ще успея да кажа на този възбуден от собствената си низост човек поне нещо, което да промени евентуалния развой на събитията.
— Няма да ходим много далеч — отвърна фон Ернен, — само до отсрещния тротоар. Макар че, всъщност, облечи го.
С две ръце свалих палтото от закачалката, леко се извърнах, за да мушна ръка в ръкава и в следващия миг ненадейно за самия себе си го метнах върху фон Ернен — не просто хвърлих палтото, а направо го захлупих с него.
Още не ми е ясно как не ме застреля тогава, но фактът си е факт. Той натисна спусъка, чак когато падаше под тежестта на тялото ми, а куршумът мина на няколко сантиметра от хълбока ми и се заби във входната врата. Палтото бе покрило падналия фон Ернен презглава и аз го сграбчих за гърлото направо през дебелия плат; приклещих с коляно към пода китката на ръката му, в която беше пистолетът, и преди пръстите му да се разтворят, той успя да вкара в стената още няколко куршума. Почти оглушах от гърмежите. По време на нашата схватка май го ударих с глава по забуленото лице. Във всеки случай ясно си спомням тихото хрусване на пенснето в паузата между два изстрела.
Дълго след като той престана да мърда, не смеех да пусна гърлото му. Ръцете ми почти не ме слушаха. За да възстановя дишането си, направих едно дихателно упражнение. То ми подейства по странен начин — изпаднах в лека истерия. Изведнъж видях цялата сцена отстрани: някой седнал върху трупа на току-що удушения си приятел и старателно диша според описания в „Изида“ метод на йогата Рамачараки. Изправих се на крака и изведнъж осъзнах, че съм извършил убийство.
Разбира се, като всеки човек, който не се доверява безрезервно на властите, аз винаги носех револвера си, а завчера спокойно го бях употребил. Но в случая беше различно, беше някаква мрачна достоевщина — празното жилище, трупът с метнатото върху него английско палто и вратата към враждебния свят, която може би вече наближаваха съответните хора… Помъчих се да пропъдя споходилите ме мисли. Цялата достоевщина, естествено, беше не в трупа и не във вратата с пробойната от куршум, а в мен самия, в моето съзнание, поразено от метастазите на чуждо покаяние.
Открехнах външната врата и известно време се ослушвах. Не се чуваше нищо и си помислих, че няколкото пистолетни изстрела може и да не са направили впечатление.
Моят револвер бе останал в джоба на панталона на фон Ернен. Нямах никакво желание да го вадя оттам. Вдигнах и огледах неговия маузер — беше отличен и съвсем нов. Наложих си да претърся куртката му и намерих пакет „Ира“, резервен пълнител за маузера и удостоверение на името на сътрудника на ЧК Григорий Фанерний. Да, помислих си, да. А можеше да съм наясно, още когато бяхме деца.
Клекнах и отворих ключалките на акушерската му чанта. Вътре имаше канцеларска папка с непопълнени бланки за арест, още два пълнителя, тенекиена кутия, пълна с кокаин, някаква медицинска щипка, изключително неприятна наглед (веднага я запокитих към ъгъла) и дебела пачка пари: от едната й страна — пъстри думски12 стотачки, а от другата — долари. Всичко това ми беше добре дошло. За да се посъвзема от покъртителните преживявания, натъпках ноздрите си с изрядно количество кокаин. Той порна мозъка ми като бръснач и изведнъж ме обзе спокойствие. Не обичах кокаина — той ме правеше прекалено сантиментален, но сега имах нужда бързо да дойда на себе си.
12