— Моля — повтори като ехо Жербунов и вдигнахме чаши.
Брюсов слезе от естрадата и се върна на масата си. На естрадата двама души с военни униформи изнесоха една грамадна позлатена лира върху поставка и една табуретка. После донесоха масичка, сложиха върху нея тумбесто шише ликьор и две чаши, закачиха върху кулисите парчета картон с думите „Разколниковъ“ и „Мармеладовь“ (веднага разбрах, че този ер малък в края на думата не е грешка, а някакъв символ), а в средата окачиха табелка с неясната дума „йхвй“, написана върху син петоъгълник. След като подредиха тези предмети, те изчезнаха. На сцената излезе една жена с дълъг хитон, седна до лирата и започна бавно да подръпва струните. Така минаха няколко минути.
После дойдоха четирима души с дълги черни пелерини. Всеки от тях застана полуколеничил и скри лице от залата с долния край на дрехата си. Някой изръкопляска. В двата противоположни края на естрадата се появиха две фигури с високи котурни18, дълги бели хламиди и гръцки маски. Те бавно тръгнаха напред и се спряха, когато бяха почти една срещу друга. Под мишницата на едната висеше брадва, окачена на обвита в рози примка, и аз разбрах, че това е Разколников. Всъщност, човек можеше да го познае и без брадвата, защото върху кулисите над него висеше табелка с името му. Актьорът, който спря пред табелката „Мармеладовъ“ бавно вдигна ръка и подхвана напевно:
Актьорът с брадвата отговаряше също тъй напевно, само че басово; като заговори, той посочи с ръка към Мармеладов, който бързо си наля една чашка, гаврътна я през отвора на маската си и продължи:
Аз пък ще пийна поне в твоя чест.
Тайнствена слава чета по лицето,
виждам красива, смълчана уста,
бледо е челото, в кръв са ръцете.
Но не откривам причина една,
там, зад лицето, зад опната кожа
с цвят горделив да цъфти празнота,
а да се прави, че ужким е божия.
Схващаш ли смисъла?
— Мисля, че да.
Жербунов ме сръга с лакът и тихо попита:
— Как ти се струва?
— Рано е да се каже — отвърнах му шепнешком. — Чакай да погледаме още.
Той кимна с разбиране. На сцената Мармеладов продължаваше да говори:
— Ето това е. А иначе — знаеш.
Всеки нов ден — като кръв по снега.
Всеки нов ден — като удар от брадва.
Ти го разбираш и без да гадаеш,
прав ли съм, драги, кажи ми.
— О, да.
— Нямам мерак да надничам в душата.
В нея е мрак като в черен ботуш.
Сякаш в усойно мазе, в тъмнината —
мъртви жени. Достраша ли те?
— Да. Всъщност, защо разговаряме ние?
— Искаш направо ли?
— Казвай докрай.
— Първо по чашка ликьор да изпием?
— Ти си досаден, омръзна ми, знай.
Тръгвам си аз.
— По-спокойно де, драги.
— Стига си дрънкал и давай наред,
има ли нещо, което да чуя?
— Брадвата искам да купя от теб.
През това време аз оглеждах залата. Около кръглите маси бяха насядали по трима-четирима; публиката беше най-разнообразна, но предимно, както винаги в историята на човечеството — мутрести спекуланти и скъпо облечени леки жени. На една маса с Брюсов седеше доста понапълнелият, откакто го бях видял за последен път, Алексей Толстой19 с голяма панделка наместо вратовръзка. Имах чувството, че натрупаната по него сланина е изпомпана от скелетоподобния Брюсов. Двамата един до друг изглеждаха ужасно.
Отместих поглед и на една от масите забелязах някакъв странен човек с препасана с каиши черна гимнастьорка и със засукани нагоре мустаци. Той седеше сам, и вместо чайник, пред него имаше бутилка шампанско. Помислих си, че е някой голям болшевишки началник; не знам кое ми се видя необикновено в спокойното му волево лице, но няколко секунди не можех да откъсна очи от него. Той долови погледа ми и аз мигом се извърнах към естрадата, където продължаваше безсмисленият диалог:
18
Вид сандали с дебела подметка, носени от старогръцките и римските актьори за увеличаване на ръста.