— Матилда — игуменът притискаше ръцете ми между студените си, тънки пръсти, а светлите му кафяви очи се взираха съчувствено в мен. — Матилда, чувствам, че душата ти е натежала от грехове. Умът ти, спомените ти и сънищата ти са преследвани от призраци — от тях лъха на мрак и зло.
Хитър и прозорлив бе този отец — един от малцината сред всички хора, които съм срещала, който умееше да чете в човешката душа. Разбира се, аз се противях. Казвах му, че ще запазя тайните си и ще отговарям за делата си пред Божия съд, както всеки злодей би отговарял пред върховния кралски съд в Уестминстър Хол. Отецът игумен само въздъхваше и пускаше ръката ми.
Миналото лято, около времето, когато се честваше раждането на Йоан Кръстител, започнах да размишлявам. Чувствах се тъй, сякаш коремът ми беше пълен с кисело вино. Искаше ми се да повърна, да се пречистя, да изчистя злото от душата си, затова отидох и заговорих на нея — Изабела, кралица на Англия, там, където тя лежи под каменната си надгробна плоча вдясно от високия олтар в Грейфрайърс. О, да, тя поиска да я погребат именно там, не увита в саван, а облечена в сватбената си рокля, макар вече отдавна да беше прехвърлила шейсетте. Докато умираше, раздирана от кашлица и заедно с хриповете от гърлото й изтичаше кръвта на живота й, Изабела ме помоли с поглед да хвана ръката й.
— Матилда, ma doucette!2
Бузите й бяха хлътнали, косата й беше бяла и въпреки това още можех да видя бляскавата красота от прежните дни.
— Погреби ме — прошепна тя — в сватбената ми рокля, със сърцето на съпруга ми в ръце, но редом до Мортимър, като невяста до любимия й! Обещай ми.
Спазих обещанието си. Помолих да се срещна с нейния син, Едуард с орловия поглед — Великият Завоевател, Владетел на Англия, Ирландия, Шотландия и Франция и на всички други земи, които успее да заграби. Коленичих пред него в Йерусалимската зала на Уестминстърското абатство. Шепнешком съобщих последното желание на майка му. Кралят, разбира се, ме обсипа с ругатни, макар че накрая се съгласи. Той нареди на шерифите, церемониалмайсторите, приставите и глашатаите си да разчистят главния път по протежение на Майл Енд, заобикалящ Тауър, за да може погребалното шествие с тялото на майка му да премине с големи почести и пищност, с тръби, фанфари и барабани, сред облаци от ароматен тамян, та да бъде погребана, след тържествена заупокойна служба, под каменните плочи на Грейфрайърс.
По-късно, месеци след смъртта й, кралят изпрати своите каменоделци и дърводелци да издигнат красива надгробна плоча за „обичната му майка“. Можете да я видите, с приклекналите златни леопарди и сребърния герб на френската кралска фамилия, с нейните корони и коронки, набожните надписи, цялата страховита красота на гроба. Едуард стори това като акт на обезщетение. Изабела така и не му беше простила, не и за онова, което беше причинил на нейния „мил Мортимър“, и именно това ме водеше в Грейфрайърс. Дойдох да се погрижа за гроба й. Кралят ми нареди с крясъци да дойда тук. Устните му, с избила по тях пяна, се свиваха и оголваха зъбите му като на ръмжащо куче.
— Ти беше с нея в живота — изкрещя той. — Остани с нея в смъртта.
Присъединих се към Бедняците на свети Франциск, Сивите монаси, получавайки позволение от епископа на Лондон да живея като отшелница в килия в тяхното землище. Само отецът игумен знаеше от самото начало истинската причина да бъда там. Възлагаха ми черна работа, най-презрените от всички презрени задачи. По един въпрос обаче отецът игумен не търпеше възражения:
— Ако сестра Матилда желае да се моли край гроба на старата кралица — заяви той на едно събиране на монашеския орден, — трябва да й бъде позволено да го стори.
Правех го всеки ден, горе-долу около три следобед, когато църквата беше празна и благочестивите братя никога не се събираха да отправят хвалебствени химни към Бога. Свивах се като куче и притисках буза към студения камък, прокарвайки ръка по релефното скулптурно изображение. В мислите си се връщах към някоя тучна градина или великолепна стая с ромбоидни плочи на пода, бродирани платове по стените, огън, бумтящ под плочата на огнището, и долавящият се навсякъде мирис от парфюма на моята господарка. Говорех с нея сега, когато бе мъртва, така както го бях правила и когато бе жива. Тя ме наричаше своята Дама от Ада. Аз бях пазителката на мрачните й тайни.