— Не обичам венчавките и сватбените тържества. Те ми носят горчиви спомени — печално произнесе Розалети.
Без всякаква подкана писарят захвърли перото и започна да описва собствените си ранни дни като бенедиктински послушник и как осъзнал, че не е годен да даде свещените обети. Разказа за женитбата си и за трагичната смърт на обичната си съпруга, като говореше толкова тъжно, че разбуди спомените на останалите. Казалес описа сватбения си ден и смъртта на съпругата си при раждане и дългите тежки години оттогава насам. Сандуик кимаше съчувствено, но разведри настроението, като описа собствения си дългогодишен брак, неговите радости и чувството за другарство, макар че се натъжи, когато заговори за смъртта на съпругата си и за честите си препирни с децата си. Долових дълбоката тъга на тези мъже, които, по думите на Сандуик, бяха станали „жреци на политиката“, отдавайки собствения си живот в служба на своя крал.
Настроението ни бе разведрено от пристигането на Бакел. Сандуик ми намигна и допря пръст до устните си, защото на сър Джон не му трябваха много насърчения и увещания, за да ни изнесе дълга проповед върху изключително успешния си брак, за сестрата, повтаряше той непрекъснато, на най-влиятелния търговец на вълна в Англия. Дребният рицар, с лице, почервеняло като домат от студа, бе пълен с разкази за хората, които беше виждал и с които бе разговарял, твърдо решен да изнесе дълга и подробна беседа относно представителите на различните кралски дворове, които се бяха събрали. Сандуик поръча да отворят бъчва с бордо и прекъсна Бакел насред бурното му словоизлияние, като обяви, че сме седнали така, сякаш ни гостуват Тримата Гибелни Гости: Болестта, Старостта и Смъртта. Той напълни чашите ни със силния, замайващ главите кларет, нареди на Розалети да донесе цитрата си и ни каза да не бъдем faux et semblant27 в такъв радостен момент, а да се веселим и да пеем възможно най-добре. Розалети донесе цитрата си и Сандуик запя неприлична песен за някакъв рицар, неговата дама и един похотлив монах, за чиито тестиси рицарят се кълне, че ще натика в свинско лайно. Подобно на Казалес, Сандуик имаше мощен глас, и двамата пееха с пълно гърло мръсната, но въпреки това много забавна песен, докато Розалети се опитваше да изтръгне от цитрата някаква музика. Сандуик ме научи на думите и ме накара да се присъединя към пеенето, докато в очите ми избликнаха сълзи от смях. Беше весел, топъл следобед, в контраст със сипещата се суграшица и сковаващо студения дъжд навън — и все пак, като поглеждам назад, не е ли любопитно как всяка светлина създава свое собствено множество от сенки?
На втори февруари отбелязахме празника Обрезание Господне28. Вмъкнах се с тълпата в голямата катедрала „Нотр Дам“, заставайки между кръщелния купел и Дяволските двери29, през които Сатаната си тръгваше всеки път щом бъдеше кръстено някое дете. Като проточех врат, можех да зърна величията, насядали в отделението за хора, но заради тежката преграда между мястото за хористите и кораба на църквата зърнах единствено бързо мяркащи се цветове. Задоволих се да наблюдавам тържественото влизане в църквата на млада майка и детето й, възседнали магаре, в знак на възпоменание за излизането на Девата и Младенеца от Египет. Един хор припяваше добре познатия химн „Orientis Partibus Advenitavit Asinus, Pulcher et Fortis“ — „От земите на Изток магарето идва, прекрасно и смело, достойно да носи своя товар. Изправи се, магаре, и запей.“ Последвалата литургия — отекващо, шумно събрание — беляза края на всички празненства. По време на службата паството имитираше магарешки рев на обичайните места в литургията, където трябваше да има отговор, сякаш и кралският двор, и тълпата изгаряха от нетърпение да се възползват от тази възможност да компенсират за гръмките и надути, тържествени литургии от предишните дни. След това величията вечеряха в залата на „Мезон дю Роа“.
Вечерта, щом падна мрак, Изабела се върна в обитаваните от нас стаи, придружена от свита оръженосци и пажове с пламтящи факли и заобиколена от шумна група знатни благородници. Те се събраха във вътрешния двор, докато принцесата слизаше от дребния си ездитен кон. Стълпиха се около нея, като я обсипваха с благопожелания, въвеждайки я в широкия коридор. Изабела, пребледняла от умора, стоеше с фалшива усмивка. След като всички си отидоха, тя сграбчи ръката ми и ми позволи да я отведа до спалнята. Залости вратата и я заключи, изрита тежките брокатени пантофи, разхлаби връзките и панделките на роклята и мантията си и ги остави да лежат захвърлени на пода. После взе една покривка от леглото, обви я около тялото си и се сви като някоя кухненска прислужница пред мангала, топлейки пръстите си. Дадох й топла бира, смесена с хмел, за да я успокои и отпусне, тя сграбчи бокала и отпи жадно, а после се обърна към мен:
29
Дяволските двери — северната врата на църквата. В някои графства на Средновековна Англия съществувало вярване, че Дяволът чака до северната врата всеки, който е достатъчно лекомислен да я използва. Вярва се също, че именно през тази врата бяга Дяволът, когато се извършва кръщение. — Бел.прев.