— Сега ми кажи, ma plaisance37, приемаш ли лорд Гейвстън? Ако не, кажи истината. Приемаш ли го какъвто е, какъвто се вижда той и какъвто го виждам аз?
Тишината, която последва, бе осезаема, сякаш някакъв невидимо присъстващ човек се приведе напред, изпълнен с нетърпение да изслуша отговора на Изабела. Гейвстън седеше, с прегърбени рамене — вече не беше предишният надут придворен франт.
— Приемам го — Изабела отправи зашеметяваща усмивка към фаворита на Едуард. — Аз, твоята съпруга и твоя бъдеща кралица, съм също и Изабела, наскоро избягала от Франция, от бащиния си кралски двор, който се оказа толкова омразен. Ти — тя притисна ръка към гърдите на Едуард — си крал на Англия. Не си молил да се жениш за мен. Аз не съм молила да се омъжа за теб. Не ние създаваме времената. Трябва да приемаме съдбата, която Бог ни определя, затова защо да възразявам? Ще отнеме ли мосю Гейвстън онова, което е мое?
Едуард поклати глава. Гейвстън си пое дълбоко въздух.
— Кое е второто нещо, mon seigneur? — Изабела държеше ръката си все така притисната към гърдите на съпруга си. Той я улови и целуна пръстите й.
— Слушай добре — гласът на Едуард спадна почти до шепот. — Ти не бива, в никакъв момент, да показваш някаква привързаност към Пиърс: всъщност тъкмо обратното, поне за момента. Не трябва да показваш, поне не публично, че си в приятелски отношения с лорд Гейвстън.
— Защо? — проговорих, преди да се замисля.
— Защото, Матилда, така стоят нещата. Онези, които са мои врагове, по-скоро ще се издадат пред теб, отколкото да прикрият злонамереността си от мен — Едуард се усмихна злобно. — Както казват в училищата, „effectum sequitir causam — причината поражда следствието“. Моите отношения със скъпия ми френски братовчед не са сърдечни и техните плодове може би са станали още по-горчиви! Въпрос на политика и логика е — какъвто бащата, такава и дъщерята. Хората биха се зачудили защо не си тръгнала по стъпките на крал Филип.
— Това не би трябвало да е твърде трудно за разбиране! — възкликна Изабела.
— Ти трябва да играеш подобаващата роля — настоя Гейвстън. — Негово величество се е оженил за френска принцеса. За съвета на английските благородници и преди всичко за самия крал Филип е важно Франция да действа така, сякаш има огромно влияние върху негово величество просто заради брака му с теб — той се поклони на Изабела. — Чел съм написаното от правниците на баща ти, мъже като Пиер Дюбоа. Филип мечтае за деня, в който един принц от династията на Капетите, плод на твоята утроба, ще носи короната на Изповедника, а друг ще стане херцог на Гаскония — Гейвстън вдигна ръце. — Нека Филип лелее мечтите си — това не означава, че ние трябва да ги подпомагаме.
Отговорът на Гейвстън беше логичен, беше изречен с такава лекота, че прозвуча разумно. Стремежите на крал Филип бяха добре известни: ходовете му около женитбата на Изабела и по въпроса за тамплиерите бяха всеизвестни. Сега Едуард трябваше или да се противопостави на Филип, или да играе ролята на негов васал. Въпреки това продължавах да се чувствам неловко и неспокойно.
— Какво означава това, милорд? — попита Изабела. — На практика?
— Според брачния договор аз трябва да ти предоставя земи и имоти тук в Англия. За момента обаче няма да направя това — кралят добави бързо, — но ще се постарая да не ти липсва нищо.
— Можете да направите нещо повече — Изабела взе бокала си с вино и го вдигна за наздравица към него. — Понастоящем в този замък са складирани всички сватбени покупки и подаръци от баща ми, от моите чичовци и братя, от Марини и останалите от свитата — тя изплю тези думи с такава омраза, че изненада дори мен. — Защо не ги дадете всичките на лорд Гейвстън? — Изабела отпи от бокала. — Не ги искам. Не искам нищо от тях. По-скоро бих предпочела да ме изгонят по нощна риза пред замъка. По-скоро бих живяла във въглищарска колиба във вашите влажни гори и бих я наричала дворец, отколкото да живея от нещо, дадено ми от тях. Ето моя отговор.
Гейвстън и кралят я погледнаха изненадано, явно стреснати от това, колко разпалено беше изрекла думите си.
— Alea jacta38 — промърмори Гейвстън. — Значи заровете са хвърлени и играта започва — той се изправи на крака, изчезна за миг в сенките и донесе инкрустирана със сребро кутия, дълга колкото колчан за стрели. Остави я на масата, дръпна назад скобите, с които беше пристегната, и извади две красиви самурени кожи, едната тъмна, другата — снежнобяла.