Бях казала на Ап Ител къде отиваме. Той познаваше добре града и ме посъветва да се придържам към широките главни пътища и да не се залутвам из тесните улички и каналите, където дебнеха и ловяха жертвите си изпаднали типове, побойници и всякакви опасни престъпници. Забързахме по Корнхил, после навлязохме в Чийпсайд, който беше почти пуст, с изключение на шумните обитатели на затворническата клетка. На позорния стълб беше завързан един нещастен хлебар, който трепереше въпреки мангала с дървени въглища, който загриженото му семейство беше бутнало под краката му. Върху табелката на шията му бе изписано предупреждение гражданите да се пазят от подобни търговци, които слагаха железни плочици във везните си, за да стане стоката по-тежка. Веднъж дъхът ми секна и краката ми се подкосиха; умът ми ми изигра лоша шега. За миг ми се стори, че не съм в Лондон, а в Париж, бързайки из уличките, за да изпълня някаква поръчка на чичо Реджиналд. Ап Ител забеляза това и настоя да спрем в един магазин за готови ястия, който беше отворен рано, за да привлича работниците с уханието си на печен хляб и вкусни пайове.
Закусихме с халби гъст ейл. Седнала на една пейка пред магазина, хвърлих поглед обратно в посоката, от която бяхме дошли, търсейки някакъв знак, че ни преследват. Не видях нищо, макар че Ап Ител също беше станал неспокоен. Не ме попита какво съм си наумила — думата на Сандуик му бе достатъчна — но също непрекъснато се обръщаше назад. Веднъж се изправи, обкрачвайки замръзналия отводнителен канал, като се взираше с присвити очи обратно нагоре по Чийпсайд. Промърмори нещо на уелски, но когато го попитах какво казва, поклати глава, пресуши чашата с ейл и каза, че трябва да продължаваме.
Забързахме нататък, подминахме мрачния Нюгейт и влязохме в тесните улички около катедралата „Сейнт Пол“. Спрях, за да се възхитя на ветропоказателя й — огромен орел, чиито разперени криле бяха изработени от мед или поне така ми каза Ап Ител. Уелсецът обаче настоя да не се бавя дълго, като обясни, че из гробището около „Сейнт Пол“ се скитали разбойници и престъпници, потърсили убежище в църквата. Стигнахме до Сийдинг Лейн — тъмен тунел, който лъкатушеше змиевидно между вехти, надвиснали къщи — пуст с изключение на скитащите се котки, чиито мяукания отекваха по улицата. Както и в Париж, магазинът, над който висеше табелата с надпис „При жребеца“, беше много западнал — неугледна сграда, с прозорци, покрити с намаслена хартия. Намираше се на ъгъла на малка уличка с външни стъпала отстрани — място, откъдето един беглец лесно би могъл да се измъкне. Казах на Ап Ител да чака и да наблюдава. Докато се качвах по външните стълби, те скърцаха зловещо, известявайки приближаването ми. Стигнах най-горе — резето на вратата беше свалено и аз я отворих. Вътре се развя тежка завеса, обгръщайки ме в гънките си. Отскубнах се и пристъпих в стаята — сумрачно място, из което се движеха силуети. Не се виждаше пламък на свещ и все пак въздухът миришеше на восък и тамян. Погледнах към леглото — покривалото му беше прилежно изпънато. В средата на стаята имаше маса с бяла покривка, сребърен поднос за нафора, взет от някой олтар, и два малки свещника. Когато се приближих, една ръка се обви около врата ми и до бузата ми се притисна острие на кинжал.
— Pax et bonum41 — прошепна гласът. — Коя си ти?
— Матилда дьо Клербон.
— Истината, Матилда дьо Ферер!
— Матилда дьо Ферер — признах.
— Племенница на сър Реджиналд дьо Деинкур?
— Истина е.
— Какъв пост заемаше той?
Отговорих. Въпросите се посипаха като дъжд от стрели. Не бях изплашена, хватката не беше здрава и аз разпознах същия глас, висок и ясен, който отекваше по мрачните стъпала на лечебницата в малкия манастир „Свети Августин“. Мъжът отпусна ръката си.
— Кажи на придружителите си, че си в безопасност.
Побързах да се подчиня — коремът ме присвиваше от вълнение. Когато се върнах в стаята, свещите бяха отново запалени и непознатият, облечен в тъмно кадифе, с епитрахил около врата и преметнат на ръката манипул, продължаваше да води службата. Стоеше до масата, свел глава, четейки канона на Светата литургия от разтворения върху поставката малък молитвеник. Вдигна просфората — кръгло бяло парче хляб — и едва чуто изрече над нея думите на освещаването, след това взе оловната чаша и освети виното. Коленичих пред масата и разгледах внимателно този странен свещеник. Беше доста млад, строен, висок около метър и осемдесет. Имаше продълговато, по-скоро сериозно лице, леко изпито. Носът му беше прав, устните — пълни, устата — белязана от „бръчици на смеха“, с каквито бяха заобиколени и прекрасните му сиви очи. Косата му беше прошарена, разделена на път по средата. Когато за първи път го видях в кръчмата „Орифлам“ в Париж, тя беше по-къса, но сега се спускаше под ушите му. Високите скули му придаваха строго, доста сурово изражение и въпреки това, когато се вгледаше в мен, очите му се присвиваха весело. Поднесе ми Светото причастие, като отчупи с дългите си, тънки пръсти част от големия хляб, а после — глътка от Христовата кръв от висока оловна чаша. След „Ite Missa Est“ той бързо разчисти олтара, като постави свещените съдове в издути кожени торби. Смъкна наметалото си от една закачалка на вратата; свали също и тежък оръжеен колан, в който бяха втъкнати ножниците на меча и кинжала му. Преметна го през рамо, огледа се бързо из стаята и дойде при мен.