В този момент влетява самият Уил Мей, СЕО-то[5] на фирмата, наричан още Цар Пеликан. Миналата година за пръв път бях на коледното парти в имението му в Гринуич. Спомням си, че стисна пътем ръката ми и подхвърли нещо от сорта: ще разчитаме на теб, синко... Ето че сега отново държи ръцете ми: значи това е нашият гений, нашият златен изтърсак! Въздухът трепти, сякаш река от дребни монети руква в металния леген на огромна ротативка.
- Нед, момчето ми! Ти записа името си в корпоративната история на Америка. Край, вече можеш да бъдеш спокоен! Където и да отидеш, славата ще те предшества. Такова шоу! Май трябва да започнем да продаваме билети за нашите презентации, как мислиш, Лейланд?
- Било е саботаж, Мей!
- По всичко личи, че е така... - удря му рамо Бланко.
- Ами той къде е гледал!? Къде си гледал бе, задник? Да се оставиш да те изпързалят някакви келеши! Това дори е по-лошо, отколкото ако ти самият го беше направил! Поне щеше да покажеш характер, да направиш стейтмънт: вървете по дяволите, не ми пука за вас... Признай си, че го мислиш понякога!
- Но тогава със сигурност трябваше да го уволним - обажда се Лейланд.
- Ние и сега можем да го уволним!
Не ми харесва тази посока на разговора, ама никак!
- Не, ще го изпратим в България.
- Мен ако питаш, Гренландия е мястото. Нямахме ли проект и там?
- Трябва да разберем какво става с Курц - намесва се Бланко.
- А, великият Курц! - долавям жлъчни нотки. - Писна ми от него, знаете ли! Какво си въобразява? Вчера играх голф с Боб Майлстоун, СЕО-то на Стийл Уъркс. Призна ми, че са доста озадачени от развитието на нещата. Толкова часове, по най-високата тарифа и... нищо! Намекна, че ако сделката се провали по наша вина, ще заведат иск за щети.
- Мистър Курц няма да подведе клиентите ни! - изправя се Лейланд.
- Поддържате ли връзка изобщо?
- По интернет...
- По интернет?!
- Изключил си е телефона.
- Не, това изобщо не ми харесва! И какво пише?
Бланко и Лейланд се споглеждат.
- Сложил е бот, който ни информира, че съобщението е получено, но в момента не е в състояние да отговори лично...
- И това според вас е комуникация?! Вижте, трябва да го върнем колкото се може по-скоро тук! - погледът на Мей се стоварва върху мен като досадна подробност от пейзажа. - Ти ще го доведеш! Жив или мъртъв, разбра ли?
- Да, сър - кимвам.
13. АНГО
Брат ми отново е на път. Изстрелват го не къде да е, а в България! Че това е супер, човече, откога не си бил в родната кочина? Ще хапнеш кебапчета, нали все хленчиш, че тук не могат да ги докарат... Не че е лъжа.
Обаче нещо се е спекъл, не знам защо. Може би се притеснява как ще се оправя тук сам? Да не извърша нещо диво, с непредвидими последствия. Ийзи, man! Ще оцелея някак, не се бой. След известно колебание той ми остави една от кредитните си карти. Предупреди ме да я използвам разумно. Точната дума е: само в краен случай.
- Виж - поде неочаквано той, - ако нещо стане с мен, искам да дойдеш дори на края на света и да се погрижиш за останките ми. Лично!
- Какво?! - изгледах го стреснато.
Беше сериозен и мрачен. Багажът му стърчеше насред стаята. Таксито му трябваше да дойде всеки момент.
- Сетих се за татко. И за кутията, която дойде по пощата.
- Откъде ти хрумна?
- Все още ли вярваш, че може да е жив?
- Всъщност... - признах след кратко колебание - отдавна не съм мислил за това.
- Но ти стои някъде там, нали?
- Е, да - съгласих се, - стои.
- Сънуваш ли го?
- От време на време...
- Така ли? Никога не си ми казвал! Как го сънуваш?
- Болен.
- Болен? - изкриви лице той.
- Да, винаги е много болен... - потвърдих.
Не ми се говори за това. Тези сънища ме разстройват, после цял ден не съм на себе си. Връхлитат ме през няколко месеца като извадени от някаква матрица в мозъка ми. Всеки път баща ми се завръща отнякъде...
Той ме слушаше с очакване.
- Като че ли е излязъл от кома - продължих неохотно. - Лицето му е с цвят на тесто. Отслабнал е, движи се спънато, сякаш в ставите му е налято олово или има метални скоби. Почти не говори, само пуфти. Отказал е пиенето макар и с цената на огромни усилия. Трябва да го пазим като очите си. Защото всеки момент може да се гътне отново...
- Доста гадничко!
- А ти сънуваш ли го?
- Никога - поклати глава той. - Досега...
Може би искаше да добави още нещо, но замълча. Погледнах часовника си. Беше време за сутрешния крос със Зукеро. Таксито се бавеше. Съжалявах, че няма да мога да го изпратя, но, от друга страна, изпитах облекчение.