Към 19,30 слязох долу. Студентът с шапката си беше тръгнал, на негово място се мотаеше тъмнокоса девойка с обеца на носа. Мелва нахълта с почти петнайсет минути закъснение, през които успях да прочета повечето събщения по стените, включително информацията за наградата „Баноф“. Тя се извини надве-натри, без да изпада в подробности, и ме подбра. Ресторантът се намираше на около пет минути с кола. Семпла, безлична пицария с мушамени покривки на зелени и оранжеви квадратчета. Едната половина беше отцепена за гостите на конференцията. Много парчета пица и запотени двулитрови пичъри с бира.
- Професор Драй, това е синът на професор Баноф -представи ме Мелва и додаде почтително: - Професор Драй е декан на Математическия факултет.
Висок тип, закопчан в допотопен черен костюм от три части.
- Казвайте ми Уилфрид! - той стисна ръката ми. -Очаквахме ви!
Сместиха ме между по-младите: фулбрайтовата стипендиантка Юлия Долгополая от Украйна, някой си Юревич от Дубна и д-р Дона Джеймисън, мрачна респектираща буца, навяваща спомени за съветските електронноизчислителни машини, които бях виждал навремето в мазето на татковия институт. Юлия имаше леко дръпнати кафяви очи, бухнали малки устни и плътна кестенява коса, оформена на паница. Надолу беше по-скоро пълна, ала стегната. Носеше блузка на цветя с много висока талия, която повдигаше и без това изразителния й бюст. Тя като че ли не беше съвсем наясно защо и как се е озовала тук. Юревич беше фин човек и тайно страдаше, че на масата няма водка. Сподели, че е чел трудовете на баща ми.
- Не мога да се похваля със същото - отбелязах с нотка на самоирония.
Налях си бира.
- Спомням си баща ви... - обади се Дона, дояждайки парчето си. - Доста време мина оттогава. Беше свестен тип. Но не случи на университет!
- Моля? - трепнах.
- Уникално стисната администрация! Ужасяваща липса на топлина! Доноси на всяка крачка... - тя сбърчи гнусливо нос. - The triple „S“. Science-Sobriety-Success![9] Хората не се задържат дълго тук. Почти никой от предишните преподаватели не е останал, като изключим оня натегач Варава... Ако не се лъжа, май беше асистент на баща ви?
- Варава! - звънва в паметта ми. - Тук ли е?
- Не го виждам - тя се озърна и докопа ново парче пица.
Мелва Блейн седеше до декана и шептеше нещо в ухото му, при което гъстите му вежди отскачаха ту нагоре, ту надолу като вратички на флипер. Имах чувството, че говорят за мен. Юревич любезно ми доля още бира от пичъра. Юлия ми пусна усмивка, която можеше да се сметне за обещаваща.
Пицата не беше лоша, макар и поизстинала.
- Приятели, скъпи гости - Уилфрид Драй се изправи, изчака разговорите да утихнат и продължи: - Днес бяхме свидетели на впечатляващи доклади и изказвания. Иска ми се да вярвам, че тази конференция е достойна за паметта на професор Баноф. Нашият департамент може само да се гордее, че учен от такъв калибър е преподавал тук, макар и за кратко... За съжаление, аз дойдох няколко години след него, така че нямам честта да го познавам лично. Тази вечер обаче сред нас е единият от синовете му! Ейнджъл дойде специално от Ню Йорк, за да участва във връчването на наградата „Баноф“, което ще се състои утре... - той повдигна тумбестата си халба и кимна към мен: - Добре дошъл, Ейнджъл!
Трийсетина леко учудени погледи се скупчиха върху мен. Драй сигурно си мислеше, че този знак на внимание ще ме трогне или поне ще ме зарадва, но всъщност ми стана крайно неудобно. Ухилих се тъповато и на свой ред кимнах. Струваше ми се нелепо да казвам наздраве, още повече с бира. Юревич ме изгледа с известно съжаление. Дона Джеймисън презрително изпръхтя:
- Лицемер!
- Кой е носител на наградата? - хрумна ми изведнъж.
- Не съм аз - тя поклати мрачно глава.
- Нито пък аз! - засмя се Юревич. - Май някакъв японец, който се очаква да пристигне утре...
Някои от по-възрастните математици, които бяха познавали лично татко, се отбиваха край мен, за да ми стиснат ръката. Един дори се кълнеше, че ме е носил като малък - някой си Сабадош, чието странно име се беше запечатало в паметта ми, макар да нямах и най-бегъл спомен как изглежда. Беше остарял, предполагам, а може би и оглупял, с бухнала бяла коса и зачервени скули. Явно му се говореше. Пишел история на математиката, където споменавал и баща ми. А какво правила майка ми? Да съм я поздравял...
- У вае ставаха great parties! - заключи той с въздишка, стрелвайки многозначително масата.
Юлия и Юревич бяха заврени в същото общежитие като мен. Мелва ни откара до входа и ни пожела лека нощ. Беше десет без нещо. Още не ми се спеше. Юревич сподели срамежливо, че имал в стаята си известно количество водка. Не се двоумихме особено. Дръпнахме от машината във фоайето няколко кендита и чипс за мезе. Водката се оказа почти литър - „Московския особая“. Наложи се да отскочим до стаите си, за да си вземем чаши, тъй като в неговата имаше само една. Седнахме на кревата, той наля по три пръста.