— За дело славно има още време, достойно за стремежите на тез, що крачат гордо редом с боговете. Гевисън, „Последното пътуване на Скиталеца“1, строфи шейсет и трета и шейсет и четвърта. — Вдигна очи, видя, че всички го гледат, и сведе засрамено поглед.
— Би било чудесно — повтори Гавин. — Ще разбера, ако някой има възражения и не желае да се присъедини към мен, но ако искате да… наистина ще съм ви благодарен. — Това беше абсолютен подарък, и то такъв, който нямаше да струва нищо на повечето от тях. Не всички тези притеглящи бяха на ръба на смъртта, повечето от тях още притежаваха неописуема мощ, а мнозина бяха крайно изкусни в хроматургията. Помощта им щеше да промени всичко.
Разбира се, това бяха също така хората, които познаваха най-добре Гавин и Дазен. Ако имаше вероятност някой да разкрие, че Гавин е самозванец, той се намираше в тази стая. А при наближаващото им Освобождение те нямаше какво да губят, ако го изобличат.
Сърцето му се сви и той се усмихна, за да скрие страха си, сякаш се усмихваше на съчетанието от гениалност и странно простодушие у Баз. От всички краища на масата му отвърнаха усмивки. Гавин знаеше, че някои от тях със сигурност са змийски, но нямаше начин да разбере кои. Кой бе по-вероятно да го погуби? Онези, които го мислеха за своя приятел, след като научат, че е узурпирал мястото на Гавин, или онези, които се бяха сражавали за него и го смятаха за мъртъв, след като научат, че ги е предал?
Баз Простодушни се взираше в Гавин, без да се усмихва, килнал глава на една страна, а странно проницателните му очи попиваха всичко.
69.
— Момчето е изчезнало — докладва Железни. Вече беше почти полунощ. Стояха на покрива на Травертиновия дворец и се взираха към залива. — Кип — добави, като че ли имаше и някакво друго момче. Но не каза „синът ви“.
„Страхотна работа, как всички трябва да споменават деликатно моите прегрешения. Моите прегрешения? Да бе! Благодаря ти, братко.“
— Защо не са ми съобщили? — попита Гавин. Цяла вечер се бе преструвал на брат си пред притеглящи, които ги познаваха и двамата, и при това трябваше да си дава вид, че се забавлява. Беше смущаващо. Беше се наслаждавал на компанията на старите си врагове и постоянно имаше чувството, че всичко пред погледа му се размива. Мъжете и жените, които бе мразил като Дазен, всъщност бяха доста приятни хора. Няколко от старите приятели на Дазен, макар и не всички, се държаха малко дръпнато, което ги правеше неприятни. Гавин се взираше в мъже и жени, които бе уредил да живеят и работят далеч от Ясписите, само за да не го застрашат, и си мислеше: „Аз ви съсипах живота, а вие така и не го разбрахте. Липсвахте ми.“
— Открихме едва преди няколко минути. Тази бележка бе оставена на видно място. Другата беше пъхната под завивките.
„Умно. Кип постигна точно каквото е целял: спечели си време. Попречи ни да го търсим цял ден.“ Гавин протегна ръка — знаеше, че бележките ще са у Железни. Командирът му ги подаде.
Важната гласеше: „Аз съм тиреец и съм млад. Ще бъда по-полезен като шпионин, отколкото тук. Никой няма да ме заподозре. Ще се опитам да намеря Карис.“
„Шпионин ли? Оролам да ме порази!“
— Някакви други новини? — попита Гавин.
— Взел е кон и руло монети.
— Значи може да се забърка в още по-големи неприятности, отколкото ако просто бе влязъл във вражеския лагер, въоръжен само с илюзиите си — рече Гавин.
Железни не отвърна. Обикновено оставяше без внимание думи, които изтъкват очевидното.
— Дъщерята на Данавис също е изчезнала. Конярят каза, че поискала кон, но ѝ отказал. Изглежда, е намерила бележките и е тръгнала след него.
Гавин се взираше към морето. Пазителката — статуята, която охраняваше входа на залива и между чиито крака минаваше всеки моряк, — стискаше копие в едната си ръка и факел в другата. За факела се грижеше жълт притеглящ, чиято единствена работа бе да го поддържа винаги пълен с течен жълт луксин. Специални прорези в стъклото бавно изпускаха жълтия луксин във въздуха, където той се превръщаше обратно в светлина. Тя бе улавяна и насочвана в нощта от огледала, въртящи се бавно на зъбни колела, които се задвижваха от вятърна турбина, когато имаше вятър, и впрегатен добитък, когато нямаше. Тази нощ лъчът озаряваше мъгливия въздух, прорязвайки големи ивици в мрака. Точно това се предполагаше да прави всеки притеглящ: да носи светлината на Оролам в най-тъмните кътчета на света.
Точно това се опитваше да направи и Кип.
Железни каза:
— Ако той влезе в моя лагер и гледа да не се набива на очи, аз не бих го заподозрял, че шпионира.