Случаят му помогна. Дъбът на който се качи, беше най-високият в тази част на гората и надвишаваше с цели три ярда съседите си; когато се изкачи и настани на най-горното му разклонение, люшкан до замайване от силния вятър, Дик видя цялата блатиста местност до самото Кетли, реката Тил, която лъкатушеше между гористите островчета, а пред себе си — широк друм, извиващ като бяла лента през гората. Лодката беше оправена и дори беше вече на половина път от къщата на лодкаря. Никакъв друг човек не се виждаше, не се чуваше нищо, освен шумоленето на вятъра в листата. Дик се готвеше вече да слезе, когато — оглеждайки още веднъж местността — зърна пред тресавището редица движещи се точки. Ясно беше, че някакъв малоброен отряд се придвижва бързо по пътеката: той слезе пъргаво от дървото и тръгна разтревожен през гората, за да се върне при другаря си.
Глава IV
Горски юнаци
Мечем си бе отпочинал и посъвзел; заставени да бързат от това, което Дик бе видял, двете момчета се измъкнаха набързо от гората, пресякоха без премеждия пътя и започнаха да се изкачват по възвишението, гдето се простираше Тънстолската гора. Тук дърветата растяха на купчини, между които имаше жълтеникави песъчливи полянки, осеяни тук-там със стари тисови дървета. Почвата ставаше все по-неравна, с непрестанно редуващи се падини и хълмчета. Колкото повече се изкачваха, толкова по-силно вятърът духаше и превиваше дърветата като риболовни пръчки.
Току-що бяха излезли на една полянка, когато Дик се просна изведнъж по очи между трънаците и запълзя бавно назад, за да се скрие между дърветата. Макар и да не разбираше защо е това бягство, смаяният Мечем последва другаря си; едва след като се скриха в гъсталака, той се обърна и помоли Дик да му обясни какво става.
Вместо да отговори, Дик му посочи с пръст.
В другия край на полянката една ела се извисяваше над всички околни дървета и ярко зеленееше в синьото небе. Стволът й се издигаше право нагоре като стълб, но на петдесетина фута 21от земята се раздвояваше в два дебели клона; в това разклонение един мъж в зелена дреха се бе настанил като моряк на мачта и оглеждаше местността. Слънцето осветяваше косата му; засенчил с ръка очите си, той гледаше в далечината, обръщайки бавно и равномерно глава ту към едната, ту към другата страна.
Момчетата се спогледаха.
— Да заобиколим по-наляво — каза Дик. Без малко щяхме да му се наврем в ръцете, Джек.
След десетина минути стигнаха до една отъпкана пътека.
— Никак не познавам тази част на гората — забеляза Дик. — Накъде ли води тая пътечка?
— Да видим — каза Мечем.
След няколко ярда пътеката стигна до един хребет, отгдето се спускаше стръмно към един дол, кръгъл и дълбок като чаша. Там, сред гъст храсталак от цъфнали глогини, личаха развалините на някакъв дом — две-три стени без покрив, почернели като от пожар, и един самотен висок комин.
— Какво ли е това? — прошепна Мечем.
— Ей богу, не зная — отвърна Дик. — Нищо не познавам насам. Да вървим предпазливо.
Те заслизаха с разтуптени сърца между глогините. Тук-там личеше, че земята е била доскоро обработвана; из гъсталака се виждаха подивели овощни дървета и зеленчуци; един слънчев часовник се търкаляше в тревата; това място трябва да е било някога градина. Не след много се озоваха пред самия дом.
Личеше, че сградата е била някога красива и яка. Наоколо и имаше дълбок безводен ров, затрупан сега с изпадала зидария; една повалена греда служеше за мост над него. Двете задни стени не бяха съборени и слънцето грееше през зеещите прозорци, но останалата част на сградата беше разрушена и представляваше сега само куп почернели от огъня развалини. Между пукнатините във вътрешността на сградата вече зеленееха поникнали бурени.
— Струва ми се — прошепна Дик, — че трябва да е Гримстън. Принадлежеше някога на Саймън Мелмсбъри; сър Даниъл го съсипа. Всъщност Бенет Хач го изгори преди пет години. Жалко, ей богу, защото беше прекрасна къща.
В низината, гдето нямаше вятър, беше и топло, и тихо; Мечем сложи ръка на рамото на Дик и прошепна с предупредително вдигнат пръст:
— Шшт!
Тишината бе нарушена от някакъв странен звук, който се повтори два пъти, преди да разберат какво е. Някой едър мъж се изкашля, за да проясни гласа си, и почти веднага запя дрезгаво и фалшиво:
Певецът млъкна, някакво желязо дрънна и пак настъпи тишина.
Момчетата се спогледаха. Който и да беше невидимият им съсед, явно бе, че се намира точно зад развалините. Съвсем неочаквано Мечем се изчерви, изтича по повалената греда и почна да се изкачва предпазливо по огромния куп съборена зидария, изпълнил вътрешността на разрушения дом. Щом не бе успял да го спре навреме, Дик трябваше да го последва.
Две греди, паднали напреко една върху друга в един ъгъл на разрушения дом, бяха запазили незатрупано едно кътче, не по-голямо от черковен трон. Там именно момчетата се сгушиха безшумно. Тук никой не можеше да ги види, а те можеха да наблюдават през една бойница в стената какво става оттатък.
Когато надникнаха през бойницата, те се смразиха от ужас, като видяха где са попаднали. Невъзможно беше да се измъкнат; едва смееха дори да дишат. До самия ров, на тридесетима стъпки от тях, един железен котел вреше и димеше над буен огън, а край огъня бе застанал висок, червендалест мъж, с желязна лъжица в дясната ръка, с ловджийски рог и голям нож на пояса; той се ослушваше, сякаш бе чул катеренето им по развалините. Ясно беше, че той е певецът; ясно беше, че е разбърквал гозбата в котела, когато някоя непредпазлива стъпка по струпаната зидария е стигнала до слуха му. Друг мъж спеше малко по-нататък, загърнат в плаща си; една пеперуда прелиташе над лицето му. Всичко това ставаше на една полянка, побеляла от маргаритки, а на цъфналата глогина отсреща бяха окачени лък, колчан със стрели и част от убит елен.
Мъжът престана да се ослушва, поднесе лъжицата до устата си, близна я, кимна и пак се залови да бърка в котела и да пее.
„В леса трябва да живеят тия, за които е затворен градът“, изграка той, като подхвана думите оттам, откъдето бе прекъснал песента.
Докато пееше, той загребваше от време на време по някоя лъжица чорба, подухваше я и я опитваше като опитен готвач. Най-после реши, както изглежда, че гозбата е готова, защото извади рога от пояса си и свирна три пъти с него.
Заспалият се събуди, обърна се на другата страна, пропъди пеперудата и се огледа.
— Какво има, брате? — запита той. — За обед ли викаш?
— За обед, глупчо — отвърна готвачът. — И то за постен обед, без ейл и без хляб. Свърши вече веселието из горите; едно време човек можеше да живее тук като владика, стига да нехае за дъжда и студа; ейл и вино можеше да пие колкото си ще. Ала сега няма храбри мъже. Нашият Всеотмъщаващ Джон, боже пази и помилуй, е само плашило за гарги!
— Ти мислиш само за ядене и пиене Лоулес; почакай малко — ще дойдат и добри времена.
— Видиш ли — отвърна готвачът, — тия добри времена аз ги чакам още когато бях ей толкова голям. Бях францискански монах, бях кралски стрелец, бях моряк и скитах из солените морета, бил съм и по-рано из горите, стрелял съм по кралски елени. Ала каква полза от това? Никаква! По-добре да бях си стоял в манастира! Игуменът Джон струва много повече от Всеотмъщаващия Джон… Света дево! Ето ги.