Паметникът на героите от Чернобил… Това е ръкотворният саркофаг, в който те са сложили ядрения огън. Пирамидата на двайсети век.
— Жалко за човека на чернобилска земя. Но още по-жалко за звяра… Не се доизказах. Сега ще поясня… Какво бе останало в мъртвата зона, след като хората си бяха отишли? Старите селски гробища и биогробищата, така се наричат гробищата за животни. Човекът бе спасявал само себе си, всички останали бе предал, след като той си бе отишъл, в селата навлизали войнишки отряди или ловци и разстрелвали животните. А кучетата се притичали на човешкия глас… и котките… И конете не можели да разберат нищо… А те нямат никаква вина — нито зверовете, нито птиците, умирали безмълвно, което е още по-страшно. Някога индианците в Мексико и даже нашите предци в дохристиянската Рус молели за прошка животните и птиците, които убивали за препитание. А в древен Египет животното имало право на жалба против човека. В един от папирусите, запазен в една пирамида, е написано: „Не е намерена нито една жалба на бик против N.“ Преди заминаването за царството на мъртвите египтянинът четял молитви, в които имало и такива думи: „Не съм обиждал нито една твар. Не съм отнемал на животно нито зърното, нито тревата му“.
Какво ни даде чернобилският опит? Върна ли ни към този мълчалив и тайнствен свят на „другите“?
— Веднъж видях как войници влязоха в село, от което хората си бяха отишли, и почнаха да стрелят…
Безпомощните викове на животните… Те викаха на разните си езици… За това вече е писано в Новия Завет.
Иисус Христос идва в Йерусалимския храм и вижда там животните, приготвени за ритуална жертва — с прерязани гърла, с изтичаща кръв. Иисус се развиква: „…вие превърнахте дома за молитва в разбойнически вертеп“. Той би могьл да добави — в клане… За мен стотиците оставени в зоната биогробища са също като древните капища[3]. Само че на кой от боговете? На Бога на науката и знанието или на Бога на огъня? В този смисъл Чернобил надскача Освиенцим и Колима. Надскача Холокоста. Той стига до крайност. Опира се в нищото.
С други очи оглеждам света наоколо… По земята пълзи мравчица и сега тя ми е по-близка. Птица лети в небето и тя ми е по-близка. Разстоянието между мен и тях се съкращава. Няма я предишната пропаст. Всичко е животът.
Запомнила съм и друго… Разказа ми го един стар пчелар (а след това чух за същото и от други): „Отивам сутринта в градината, нещо не е както трябва, няма го един познат звук. Нито една пчела няма… Не се чува нито една пчела! Нито една! Какво? Как така? И на втория ден не излетяха. И на третия… После ни съобщиха, че в атомната е имало авария, а тя е съвсем близо. Но дълго нищо не знаехме. Пчелите знаеха, а ние не. Сега, ако нещо стане, тях ще гледам. Живота им“. Още един пример… Заговорих се с рибарите край реката, те си спомниха: „Чакахме да ни обяснят по телевизията… Да ни кажат как да се спасим. А червеите. Простите червеи. Те отидоха дълбоко под земята, може би на половин метър или метър. А ние не можехме да разберем. Копаехме ли, копаехме. Нито един червей не намерихме за риболова…“.
Кой от нас е по-пръв, по-траен и по-вечен на земята — ние или те? Трябва от тях да се учим как да оцеляваме. И как да живеем.
— Сблъскаха се две катастрофи: социалната — пред очите ни се разпадна Съветският съюз, гигантският социалистически континент отиде под водата, и космическата — Чернобил. Два глобални взрива. И първият е по-близък, по-разбираем. Хората са затънали в ежедневието и бита — какво да купят, къде да отидат? В какво да вярват? Под какви знамена да застанат отново? Или трябва да се учим да живеем за себе си, собствения си живот? Последното ни е непознато, не го можем, защото никога още не сме живели така. Това го преживяват всички и всеки. А за Чернобил бихме искали да забравим, защото съзнанието ни е капитулирало пред него. Катастрофа на съзнанието. Светът на представите и ценностите ни е взривен. Ако бяхме победили Чернобил или бяхме разбрали докрай, то щяхме да мислим и пишем за него повече. А така — живеем си в един свят, а съзнанието съществува в друг. Реалността се изплъзва, не се вмества в човека.
— Да… Не ти се удава да вървиш в крак с реалността…
— Един пример… Все още използваме старите понятия „далече-близко“, „свои-чужди“… Но какво означава далече или близко след Чернобил, когато още на четвъртото денонощие чернобилските облаци се носеха над Африка и Китай? Изведнъж земята се оказа толкова малка, тя не е онази земя от времето на Колумб. Безкрайната. Сега у нас се появи друго усещане за пространство. Живеем в банкрутирало пространство. И още… През последните сто години човекът е станал по-дълголетен, но при все това отреденото му време е нищожно в сравнение с живота на радионуклидите, заселили се по нашата земя. Много от тях ще живеят хилядолетия. Ние не можем и да си помислим за толкова далечното бъдеще! Чрез тях развиваш друго чувство за време. И всичко това е Чернобил. Следите му. Същото става с отношенията ни с миналото, с фантастиката, с познанието… Миналото се оказа безпомощно, от знанието бе оцеляло само знанието за нашето незнание. Започна псрестройкана чувствата… Вместо обичайните утешителни думи лекарят казва на жената на умиращия мъж: е! „Hе може да се приближавате! Не може да го целувате! Не може да го галите! Това вече не е любимият човек, а обект, подлежащ на дезактивация“. Тук и Шекспир отстъпва. И великият Данте. Въпросът е: да се приближа или да не се приближа? Да целуна или да не целуна? Една от моите героини (бременна в това време) се приближавала и целувала. И не оставила мъжа си до самата му смърт. За това е платила със здравето си и живота на малкото им дете. А какво ли е да избираш между любовта и смъртта? Между миналото и непознатото настояще? А кой би се осмелил да осъди ония жени и майки, които не са стояли до умиращите си мъже и синове? До радиоактивните обекти… В техния свят и любовта се бе променила. И смъртта.
3
Капище — наименование на свещените места у южните и източните славяни в предхристиянската епоха — Бел. прев.