Там се родих, пораснах. Строих завод, работех в завод. „Върви си там, където си е твоята земя, тук всичко е наше.“ Не ми дадоха да взема нищо освен децата: „Тук всичко е наше“. А моето къде е? Хората бягат. Всички са руснаци. Съветски хора. Никъде не са нужни, никой не ги очаква.
А някога бях щастлива. Всичките ми деца са по любов… Така ги родих: момче, момче, момче, после момиче, момиче. Няма да говоря повече… Ще се разплача… (Но казва още няколко думи.) Ще живеем тук. Сега тук е нашият дом. Чернобил е нашият дом. Нашата родина… (Изведнъж се усмихва.) А птиците тук са такива, както и у нас. И паметникът на Ленин си стои… (На портата, когато се прощаваме.) Рано сутринта в съседната къща удряха с чукове, сваляха дъските от прозорците. Срещам една жена: „Откъде сте?“ — От Чечня. — Нищо не говори. Ходи с черна забрадка.
Хората ме срещат… Чудят се… Не разбират. Какво правиш тук с децата си, та ти ги убиваш. Ти си самоубийка. Не ги убивам, спасявам ги. Ето, на четиресет години цялата съм побеляла… На четиресет години! Веднъж доведоха немски журналист у дома и той ме попита: „Бихте ли си завели децата там, където има чума или холера?“. Че какво са чумата и холерата… А този страх, който е тук, не ми е познат. Не го виждам. Не помня такъв…
От хората ме е страх… От човека с пушка…“
Монолог за това, че човекът е изтънчен само в злото, но е простоват и безхитростен в любовните слова
„Бягах… Бягах от света… Първоначално се мъкнех по гарите, гарите ми харесваха, защото там хората са много, а ти си сам. После прочетох във вестника и дойдох тук. Тук е свободно. Бих казал, че е рай. Няма хора, само животни. Живея сред зверовете и птиците. Нима съм сам?
Собствения си живот забравих… Не ме разпитвайте… Помня какво съм чел в книгите, помня какво са разказвали другите хора, но своя живот забравих. Бях млад… Имам грях… Няма такъв грях, който Господ не би простил, ако има искрено покаяние. Така че… Хората са несправедливи, а Господ е многотърпелив и многомилостив…
Защо? Отговор няма… Човек не може да бъде щастлив.
Не трябва. Видял Господ самотния Адам и му дал Ева. За щастие, а не за грях. А човек не успява да бъде щастлив. Не обичам сумрака. Ето този преход, както сега… От светлината към нощта… Замислям се и не мога да разбера къде съм бил преди… Къде е животът ми? Така че… Безразлично ми е — мога да живея, мога и да не живея. Животът на човека е като тревата, раззеленява се, изсъхва и потъва в огъня. Обикнах мисленето… Тук може по еднакъв начин да умреш и от звяра, и от студа. И от мисли. На десетки километри няма ни един човек. Беса го гонят с пост и молитва. Пост — за плътта, молитва — за душата. Но никога не съм сам, вярващият човек но може да бъде сам. Taка че… Ходя по селата… Преди намирах макарони, брашно. Суроватка и консерви. Сега ходя по гробовете. На Умрелите им оставят да хапнат, да пийнат. А то не им трябва… И те не ми се сърдят… На полето расте диво жито. В гората — гъби, ягоди. Тук е свободно. Много чета.
Да отворим светите страници… Откровението на Йоан Богослов:,….и от небето падна голяма звезда, горяща като светило, и падна върху третата част на реките и върху водните извори; и името на тая звезда е пелин; и третата част от водите стана на пелин, и много човеци умряха от водите, понеже се бяха вгорчили“.
Стигам до това пророчество… Всичко вече е предсказано, написано е в светите книги, но ние не можем да четем. Невъзприемчиви сме. Пелин на украински е „чернобил“. В думите ни е даден знак. Но човекът е суетлив. Тщеславен. И малък.
Намерих при бащата на Сергей Булгаков… „Бог е създал света безгрешен, затова не може на света да му провърви във всичко“ и „трябва мъжествено и до края да изтърпим историята“. Така че… И в един друг… Не му помня името… Помня мисълта: „Злото само по себе си не е субстанция, но е лишение от доброто, както мракът е не друго, а липса на светлина“. Тук книги лесно се намират. Празна глинена стомна не можеш да намериш, нито лъжици или вилици, а книгите си стоят така. Неотдавна намерих едно томче на Пушкин… „И помисълът за смъртта е мил на моята душа“[4]. Това запомних. Така че… „И помисълът за смъртта…“. Тук съм сам. Мисля за смъртта. Обикнах мислснето, Тишината помага да се приготвиш… Човек живее сред смъртта, но не разбира що е то смъртта. А аз съм сам тук… Вчера изгоних една вълчица с вълчетата от училището, живееха там.
4
Цитат от стихотворението на а. С. Пушкин „Мне бой знаком — люблю я звук мечей“. Преводът мой. — бел. прев.