Първия ден видяхме атомната централа отдалеч. На втория вече събирахме боклука около нея… Мъкнехме го с кофи… Гребяхме с обикновени лопати, чистехме с метли, с каквито метат чистачките. Със стъргалки. А е ясно, че лопатата е направена за пясък и чакъл, Но не за боклука, в който намирахме всичко — късчета ленти, арматура, дърво и бетон. Както се казва, срещу атома с лопата. Двайсети век… Тракторите и булдозерите, които се използваха бяха без шофьор, с радиоуправление, а ние вървяхме след тях и загребвахме остатъците. Дишахме този прах. Използвахме на смяна по трийсет „венчелистчета на Истриков“, които народът наричаше „намордници“[5]. Неудобна и несъвършена вещ. Често падаше… Беше невъзможно да се диша, особено в жегата. Под слънцето.
След всичко това… Още три месеца бяхме мобилизирани… Стреляхме по мишени. Учеха ни на новите автомати. В случай на ядрена война… (Иронично.) Както аз го разбирам… Даже не ни преоблякоха. Ходехме си със същите гимнастьорки, с ботушите, с които бяхме при реактора.
Дадоха ни да подпишем един лист… За неразгласяване… Мълчах… А и да ми бяха дали да говоря, на кого бих могъл да разкажа? Веднага след армията станах инвалид втора група. На двайсет и две години. Работех в завод. Началникът на цеха казваше: „Стига си боледувал, ще те съкратим “. Съкратиха ме. Отидох при директора: „Нямате право. Аз съм чернобилец. Спасявах ви. Защитавах ви!“ — Не сме те изпращали там.
Нощем се будя от маминия глас: „Синко, защо мълчиш? Не спиш, лежиш с отворени очи. И в стаята ти свети“. Мълча… Кой ли е готов да ме изслуша? Така да ми говори, че да му отговоря… На моя език…
Самотен съм…“
„Вече не ме е страх от смъртта. От самата смърт…
Но не знам как ще умирам… Един приятел умираше… Уголеми се, наду се… Стана като бъчва… А съседът… Той също беше там, кранист. Стана черен като въглен, сви се до детски размер. Не знам как ще умирам… Ако се моля да умра, искам да умра по нормалния начин. Не по чернобилския. Едно обаче знам: с моята диагноза дълго не се живее.
Щом усетя момента и — куршум в челото. И в Афганистан съм бил… Там с тая работа е по-леко… С куршумите…
В Афганистан отидох доброволец. И в Чернобил също. Сам поисках. Работех в град Припят. Градът беше опасан с два реда бодлива тел, както на държавната граница. Чистички многоетажни блокове и улици, покрити с дебел слой пясък, отсечени дървета… Кадри от фантастичен филм… Изпълнявахме нареждане — да „изперем“ града и да заменим горните двайсет сантиметра почва с толкова пясък. Почивни дни нямаше. Като на война. Пазя една изрезка от вестник…. За оператора Леонид Топтунов, той е дежурил онази нощ в централата и е натиснал червеното копче за аварийна защита няколко минути преди взрива. То не проработило… Лекували са го в Москва. „То, за да го спасим, трябва да има тяло“ — вдигали ръце лекарите. А на него му било останало само едно чисто, необлъчено петънце на гърба. Погребали го на Митинското гробище. Ковчегът сложили във фолио… Над него половин метър бетонни плочи, с оловно уплътнение. Идва баща му… той, плаче… Минават хора и казват: „Твоят кучи син я взриви!. А той бил просто оператор. А е погребан като пришълец от космоса.
По-добре да бях загинал в Афганистан! Честно да ви кажа, минават ми такива мисли. Там смъртта беше проста работа… Разбираема…“
„От хеликоптера…
Летях ниско над земята, наблюдавах… Кошути, глигани… Слаби, сънени. Движат се като на забавен кадър… Хранеха се на тревата, която растеше там, и пиеха вода. Не разбираха, че те също трябва да си идат. Да си идат заедно с хората…
Да отида или да не отида? Да летя или да не летя? Аз съм комунист, как няма да летя? Двама щурмани се отказаха, имат млади жени, казват, а деца още иямат, накараха ги да се засрамят. Край на кариерата им! Имаше и другарски съд. Съд на честта! Разбирате ли, това е страст — той не е могъл, а аз ще ида. Сега мисля другояче… След деветте операции и двата инфаркта… Сега никого не съдя, pазбирам ги. Млади момчета. Но самият аз все пак бих тръгнал… Със сигурност. Той не е могъл, а аз ще ида. Мъжко е!
5
Лепесток Истрякова (рус.) — буквално се превежда като „венчелистче на Истряков“. Приспособление, което се използва за защита от радиационно облъчване. Изразът навлиза в речта на ликвидаторите, работили след аварията в Чернобил. — Бел. прев.