В къщата печката гори, сланина пържат. Доближаваш дозиметъра — не печка, а малък реактор. „Момчета, хайде, сядайте на масата.“ Канят ни. Отказваме. Молят ни се: „Ще ви намерим по сто грама. сядайте. Разказвайте“. А какво да разказваме? В самия реактор пожарникарите тъпчеха леко гориво, то свети, а те не знаят какво става. Откъде да знаят?
Вървим цялото отделение. На всеки по един дозиметър. А на различните места нивото е различно. Един от нас работи там, където има два рентгена, друг — където има десет рентгена. От една страна, несправедливост, както при затворниците, а от друга — страх. И загадка. Но аз не се страхувах. Беше ми все едно…
Една група учени пристигна с хеликоптер. Бяха със специални гумени дрехи, високи обувки, защитни очила… Като космонавти… Една бабичка се приближава към единия: „Кой си ти?“ — Аз съм учен. — „А, учен си! Вижте го как се е облякъл. Маскирал се е. А ние?“ И почва да го гони с тоягата. Не един път ми е минавала през главата мисълта, че някога ще ловят учените, както през средните векове са ловили лечителите и са ги палели. Горели са ги на клади.
Видях човек, чиято къща погребваха пред очите му… (Става и се приближава до прозореца.) Остана пресен гроб… Голям правоъгълник. Погребаха кладенеца, градината… (Мълчи.) Ние погребвахме земята… Режехме я, навивахме я на големи пластове… Предупредих ви… Няма нищо героично…
Връщахме се късно вечер, защото работехме по дванайсет часа в денонощието. Без почивен ден. Почивахме само през нощта. Значи, пътуваме с БТР-а. Из пустото село върви човек. Доближаваме се: млад мъж носи на рамото си килим… Наблизо виждаме жигула… Спираме. Багажникът е натъпкан с телевизори и срязани телефони. БТР-ът обръща и преминава през колата — жигулата беше станала на хармоника, като консервена кутия. Никой не продума дума…
Погребвахме гората… Режехме дърветата на късове по половин метър, опаковахме ги в найлон и ги хвърляхме в гроба. Нощем не можех да заспя. Затварям си очите, а нещо черноо мърда, обръща се… Нещо живо… Живите пластове земя… С бръмбарите, с паяците, с червеите… Не познавах никого от тях, не знаех как ги наричат… просто бръмбари, паяци. Мравки. А те са малки и големи, жълти и черни. толкова разноцветни. Някой от поетите бе писал, че животните са отделен народ. А аз ги убивах с десетки, стотици, хиляди, даже не знаех как се наричат. Разрушавах домовете им. Тайните им. Погребвах ги… Погребвах ги…
Леонид Андреев[6], когото много обичам, има една притча за Лазар, който погледнал отвъд чертата на забраненото. Той вече е чужд, никога няма да бъде свой сред своите, въпреки че Христос го е възкресил…
Може би достатъчно говорих? Разбирам ви, интересно ви е, на тези, които не са били там, винаги им е интересноо. Чернобил е един в Минск, друг — в самата зона. А някъде в Европа — трети. В самата зона поразяваше равнодушието, с което говореха за катастрофата. В едно мъртво село срещнахме старец. Питаме го: „Не те ли е страх?“. Отговаря ни: „Че какво страшно има?“. Не трябва все да се живее в страх, човекът не може така, минава малко време и започва обикновен човешки живот. Обикновен… Нормален… Мъжете пиеха водка. Играеха на карти. Ухажваха жените. Много говореха за пари. Но не работеха за пари, малко бяха онези, които работеха само за пари. Работеха, защото трябваше да се работи. Кзали са — значи трябва. И не задаваха въпроси. Мечтаеха за повишение. Хитруваха, крадяха. надяваха се на обещаните привилегии — да получат апартамент без ред и да се махнат от общежитието, да уредят детето в детска градина, да си купят кола. Един от нашите се уплаши, беше го страх да излезе от палатката, спеше в гумен костюм, който сам си беше направил. Страхливец! Изключиха го от партията. Крещеше: „Искам да живея!“. Всичко беше объркано… Срещал съм там жени, които бяха дошли доброволно. Втурваха се. Отказваха им, обясняваха им, че са нужни шофьори, шлосери, пожарникари, но те бяха дошли. Всичко беше объркано… Хиляди доброволци… Доброволни студентски отряди и специална „врана“, която нощем охраняваше складовете… Събираха разни вещи… Парични преводи във фонда за пострадалите, стотици хора, които безвъзмездно предлагаха кръв и костен моззък… А в същия момент всичко межеше да си купиш за бутилка водка. Почетна грамота, домашен отпуск… Един председател на колхоз ще донесе в отряда на дозиметристите щайга водка, за да не впишат селото му в списъка за евакуация, друг ще даде същата щайга, за да изселят колхоза му. Вече са му обещали тристаен апартамент в Минск. Никой не проверяваше радиозамерванията. Обикновен руски хаос. Така живеем… Нещо отписвахме, продавахме… От една страна, гадно, от друга — вървете на майната си!
6
Леонид Андреев (1871–1919) — руски писател, представител на сребърния век. Някои литературоведи го смятат за основоположник на руския експресионизъм. В политически план има леви идеи, дружи с Максим Горки, но след време се разочарова и се отдръпва от революционния кръг около писателя. — Бел. прев.