Изпратиха студенти. Изкореняваха полетата лобода. Събираха сено. Няколко двойки, съвсем младички. Мъж и жена. Още се държаха за ръка. Такова нещо е невъзможно да се види. А наоколо е толкова красиво! Такова великолепие! Ужасът беше още по-ужасен, защото беше красиво. И човекът трябваше да си тръгне оттук. Да бяга като злодей. Като престъпник.
Всеки ден ни носеха вестници. Четях само заглавията: „Чернобил — мястото на подвига“, „Реакторът е победен“, „А животът продължава“. Имахме ЗКПЧ-та[7], провеждаха политбеседи. Говореха ни, че трябва да победим. Кого? Атома? Физиката? Космоса? Победата у нас не е събитие, а процес. Животът е борба. Оттам и онази любов към наводненията, към пожарите. Към земетресенията… Трябва ни място за действие, за да „проявим мъжество и героизъм“. И да издигнем знамето Лекторът по политзанятия ни четеше информации от вестниците „за високото съзнание и здравата организация“, за червения флаг, който се развявал над четвърти реактор няколко дни след катастрофата. Пламтеше. След няколко месеца го изяде високата радиация. Пак издигнаха флаг. След това нов… А стария го късаха за спомен, зашиваха късчета от него под куртките до сърцето. После ги носеха у дома… Показваха ги с гордост на децата… Пазеха ги… Героично безумие! Но и аз съм същият… С нищо не съм по-добър. Мислено се опитвамм да си представя как войниците са се качвали на покрива… Смъртници. Но те са изпълнени с чувства… На първо място — чувството за дълг, на второ — чувството към родината. Ще кажете: съветско езичество? Работата е там, че ако и на мен ми бяха дали знаме в ръцете, и аз щях да се изкача. Защо? Няма да отговоря. Разбира се, значение има и това, че тогава не ме беше страх да умра… Жена ми даже писма не пращаше. За половин година нито едно писмо… (Спира.)
Искате ли да ви кажа един виц? Един затворник избягал от затвора. Скрил се в тридесеткилометровата зона. Хванали го. Завели го при дозиметристите. Така „светел“, че не можели да го закарат нито в затвора, нито в болницата, нито при хората. (Смее се.) Обичахме вицовете. Черния хумор.
Пристигнах там, когато птиците бяха вече в гнездата си, когато си тръгвах — ябълките лежаха на снега. Не успяхме да погребем всичко… Погребвахме земята в земя… заедно с бръмбарите, паяците, личинките… С този отделен народ. Отделен свят. Най-силното ми впечатление е оттам… От тях.
Нищо не успях да ви разкажа… Оттук-оттам по малко… същият Леонид Андреев има един разказ: един жител на Йерусалим, покрай чийто дом водели Христа, всичко виждал и чувал, но по това време го болял зъб. Пред очите му Христос паднал, когато носел кръста, паднал и почнал да вика, онзи виждал всичко, но го болял зъб и затова не излязъл на улицата. След два дни, когато зъбът престанал да го боли, му разказали как е възкръснал Христос и той си помислил: „Можеше и аз да съм свидетел на това, но ме болеше зъб“.
Не е ли така винаги? Човекът никога не е равен на великото събитие. Никога не е колкото него. Баща ми е защитавал Москва през четиресет и втора. Разбра, че е участвал в историята след десетки години. От книгите, от фолмите. А сам си спомняше: „Седях в окопа. Стрелях. засипа ме взрив. Санитарите ме измъкнали полужив“. Толкова.
А тогава жена ми ме изостави…“
Аркадий Филин,
ликвидатор
Три монолога за „ходещия прах“ и „говорещата пръст“
Председателят на Хойникската ловно-рибарска дружинка Виктор Йосифович Вержиковски и двама ловци — Андрей и Владимир, които не поискаха да кажат фамилиите си.
— За пръв път убих лисица… Като дете… Втория път женски лос… Заклех се, че повече няма да убивам лосове. имат толкова изразителни очи…
— Ние, хората, уж нещо разбираме, а животните просто си живеят. И птиците.
— През есента кошутата е много чувствителна. Ако вятърът духа от страната на човека, край, тя ще избяга. А лисицата е хитра.
— Има един тук… Като пийне, почва да чете лекции на всички. Учил е във философския факултет, после е лежал в затвора. Който и човек да срещнеш в зоната, няма да ти каже истината за себе си. Рядко. А този е умен мъж… „Чернобил — казва — е за да се родят философи.“ Наричаше животните „ходещ прах“, а човека — „говореща пръст“. „Говореща пръст“, защото сме от пръст направени…
— Зоната привлича… като магнит. Ех, госпожо, госпожо! Който вече е бил тук… Душата все ще го тегли натам…