Монолог без име — вик
„Добри хора… Не ни докосвайте! Оставете ни на мира! Вие ще си поговорите и ще си отидете, а ние трябва да живеем тук…
Ето ги медицинските картони… Всеки ден ги вземам в ръце. Чета ги…
Аня Будай, родена 1985 година — 180 бер[8]
Витя Гринкевич, роден 1986 година — 785 бер.
Настя Шабловская, родена 1986 година — 570 бер.
Альоша Пленин, роден 1985 година — 570 бер.
Андрей Котченко, роден 1987 година — 450 бер…
Една майка доведе едно такова момиченце днес на преглед при мен.
— Какво те боли?
— Всичко ме боли, като баба ми — сърцето, гърбът, вие ми се свят.
От малки знаят думата „алопеция“, защото много от тях са плешивички. Без коса. Нямат вежди, мигли. Свикнали са. Но в нашето село има само начално училище, в пети клас ги возят с автобус на десет километра. И те плачат — не искат да ходят. Там им се смеят.
Виждате… Целият коридор е пълен с болни. Чакат. Всеки ден такива работи слушам, че всичките ви ужасии по телевизора ми се струват глупости. Така предайте на началниците в столицата. Глупости!
Модернизъм… Постмодернизъм… Нощес ме вдигнаха по спешност. Идвам… Майката стои на колене до креватчето — детето умира. Слушам я как нарежда: „Исках, синко, ако това се случи, да е лятото. През лятото е топло, има цветенца, земята е мека. А сега е зима… Поне до пролетта потрай…“ Ще го напишете ли?
Не искам да търгувам с нещастието им. Да философствам. За тази цел трябва да се дръпна в страни. А не мога… Всеки ден слушам какво казват… Как се жалват и плачат… Добри хора… Искате ли да знаете истината? Седнете срещу мен и записвайте…Така никой няма да я чете тая книга… По-добре не ни закачайте… Трябва да живеем тук…“
Аркадий Павлович Богданкевич,
селски фелдшер
Два гласа — мъжки и женски
Учителите Нина Константиновна и Николай Прохорович Жаркови. Той е преподавател по трудово обучение, тя е филолог.
Тя:
— Толкова често мисля за смъртта, че не ходя да я гледам. Чували ли сте някога детски разговори за смъртта?
Ето… В седми клас вече спорят и обсъждат: страшно ли е, или не е страшно? Доскоро малките деца се интересуваха как са се появили. От къде идват децата? Сега ги вълнува какво ще стане след атомната война. Престанаха да обичат класиката, аз рецитирам наизуст Пушкин — погледите им са хладни, празни… Пусти… Техният свят вече е друг… Четат фантастика, харесва им, там човекът се откъсва от земята, служи си с космическото време, с различни светове. Не могат да се страхуват от света по начина, по който се страхуват възрастните хора като мен — тя ги привлича като нещо фантастично… Като някакво преселение…
Размишлявам… Мисля за това… Смъртта наоколо ме кара да мисля много. Преподавам руска литература на деца, които не приличат на онези деца отпреди десет години. Пред очите им постоянно погребват нещо или някого. Зариват го в земята… Познати хора… Домове и дървета… Всичко погребват… Като постоят петнайсет-двайсет минути на двора, припадат, тече им кръв от носа. С нищо не можеш да ги изненадаш и с нищо не можеш да ги зарадваш. Все са сънливи, уморени. Лицата им са бледи и сиви. Не си играят и не лудуват. А ако се сбият или случайно счупят някое стъкло, учителите им се радват. Не им се карат, защото не приличат на деца. И толкова бавно растат. Ако помолиш да повторят нещо по време на урока — детето не може, стига се до там да кажеш изречението, за да го повтори, а то не го запомня. „Къде си? Къде?“ — питаш го. Мисля си… Много мисля… Сякаш рисувам с вода по стъклото, само аз знам, че рисувам, никой не вижда, никой не се досеща… Никой не си представя…
Животът ни се върти около едно нещо… Около Чернобил… Къде си бил тогава, колко далеч от реактора си живял? Какво си видял? Кой умря? Кой замина? Къде? Първите месеци, помня, пак отвориха ресторантите, почнаха вечеринките: „Един път се живее“, „Ако ще умираме, да е с музика“. Надойдоха войници, офицери… Чернобил не ни оставя… Неочаквано умря млада бременна жена. Без диагноза, даже патоанатомът не постави диагноза. Малко момиченце се обеси… Петокласничка… Ей така, от нищото. Родителите полудяват. Има една диагноза за всичко — Чернобил, каквото и да се случва, всички казват: „Чернобил“. Упрекват ни: „Разболявате се, защото ви е страх. От страха е. Радиофобия“. Но малките деца защо се разболяват и умират? Те не знаят какво е страх, още не го разбират.
Помня онези дни… Болеше ме гърлото, тежест, някаква тежест чувствах в цялото тяло. „Мнителна сте — казва лекарката. — Сега всички сте станали мнителни заради Чернобил.“ Каква ти мнителност! Всичко ме боли. Нямам сили. С мъжа ми ни беше страх да си признаем един на друг, че краката ни не издържат. Всички наоколо се оплакваха, всички хора… Вървиш си и ти се приисква да си легнеш. Да легнеш и да заспиш. Учениците лежаха по чиновете, заспиваха в часовете. И всички станаха ужасно сериозни, мрачни, цял ден не можеш да срещнеш ни едно добро лице, никой не се усмихва. От осем сутринта до девет вечерта бяха в училището, беше строго забранено да играят на улицата, да тичат. Дадоха им дрехи: на момичетата полички и блузки, на момчетата — костюми, но с тези дрехи те си отиваха, къде са били с тях, не знаехме. По инструкция майките трябваше всеки ден да ги перат, за да идват децата на училище с чисти дрехи. Първо, дадоха им само една блузка и една поличкка друг чифт за смяна нямаше, освен това, майките бяха заети с добитъка — кокошките, кравата, прасенцата, пък и не разбираха, че тези дрехи трябва да се перат всеки ден. За тях мръсотията е мастилото, пръстта, мазните петна, а не въздействието на някакви си краткотрайни изотопи. Когато се опитвах да обясня нещо на родителите на учениците ми, май ме разбираха толкова, колкото биха разбрали някой шаман от африканско племе. „Какво е това радиация? Не се чува и не се вижда… Заплатата ми не стига. Последните три дни караме на мляко и картофи“ — казва майката и маха с ръка. Не може мляко… И картофи не може. В магазините докараха китайска туршия и елда, а те с какво да си ги купят? Погребални… Дават ни пари за погребение… Компенсацията на живота ни тук е копейки… Стигат колкото за две консерви… Инструкциите са за грамотния човек, с някаква определена битова култура. Но такава няма! Тук няма такива хора, за които да са предназначени тези инструкции. Освен това не е много лесно да обясниш на всеки каква е разликата между бер и рентген. Или теорията за малките дози.
8
Бер (абр.) — биологичен еквивалент на рентгена, остаряла мерна единица за погълната доза радиация. 1 сиверт = 100 бер. — Бел. ред.