Мисля, че… Бих говорила за нашия фатализъм, за онзи лек фатализъм. Например не трябваше да се консумира нищо от градините през първата година, но въпреки това ядяха, правеха си зимнина. Такава реколта имаше! Опитай се да им кажеш, че не трябва да ядят краставици… и домати. Какво значи не трябва? На вкус са нормални. И онзи ги яде, не го боли коремът… И в тъмното никой не „свети“… Нашите съседи същата година си сложиха подова настилка от близката гора, замериха я — фонът беше сто пъти над допустимото. Никой не я махна, живееха си така. Както ще да е, нещо ще се образува, нещо ще се случи само, без тях, без тяхно участие. На първо време някои носеха при дозиметристите продукти, проверяваха ги — бяха десетки пъти над допустимото, но после престанаха. „Не я виждаме, не я чуваме. А-а, тия учени си измислят!“ Всичко си вървеше по реда: обръщаха, сееха, събираха… Случи се немислимото, а хората си живееха, както си знаят. И отказът от краставиците в градинката е по-важен от Чернобил. Цяло лято държаха децата в училище, войниците го измиха с прах за пране, изкопаха слоя пръст наоколо… А есента? Есента изпратиха учениците да скубят цвекло. И студенти докараха на полето, ученици от техникумите. Пришпорваха всички. Чернобил не е по-страшен от това да останат картофи по полето…
Кой е виновен? Е, кой да е виновен освен нас самите?
Преди не забелязвахме света около себе си, той беше като небето, като въздуха, сякаш някой ни го е дал завинаги и той не зависи от нас. Сякаш винаги ще го има. Преди обичах да лягам на тревата в гората и да се любувам на небето, беше ми толкова хубаво, че забравях как се казвам. А сега? Гората е красива, пълно е с черници, но никой не ги събира. Есенно време рядко ще чуеш човешки глас в гората. Страх в чувствата, на подсъзнателно ниво… Останаха ни само телевизорът и книгите… Въображението… Децата растат у дома. Без гора и реки… Гледат през прозореца. И това са съвсем други деца. А аз стоя пред тях и: Унило време! Но какво очарование[9]… Пак същият Пушкин, който ми се струваше вечен. Понякога ми идва кощунствената мисъл, че цялата ни култура е сандък със стари ръкописи. Всичко онова, което обичам…
Той:
— Появи се друг враг… Врагът застана пред нас в друг образ…
Ние имахме военно възпитание. Военно мислене. Учеха ни да отразяваме и ликвидираме ядрена атака. Трябваше да се опълчим срещу химическите, биологичните, ядрените войни. А не да гоним от организма радионуклидите… Да ги броим… Да следим нивото на цезия и стронция… Не трябва да го сравняваме с войната, не е същото, а всички сравняват. Като дете преживях ленинградската блокада. Не бива да се сравнява. Там живеехме като на фронта, под безкрайни стрелби. И глад, няколко години глад, когато човекът се принизяваше до животинските си инстинкти. До звяра в себе си. А тук не е така — ето, навън в градината всичко расте. И на полето нищо не се е променило, и в гората. Несравнимо е. Но друго исках да кажа… Загубих си мисълта… Изплъзна ми се… А-а… Когато започваше обстрелът, да пази господ! Можеш да умреш не гога да е, а сега, в тази минута. Зимата — глад. Горяхме мебелите, изгорихме всичко дървено в апартамента, всички книги, даже май горяхме някакви стари парцали. Върви човек по улицата и сяда, на другия ден минаваш, той си седи, всъщност е замръзнал, стои така цяласедмица или до пролетта. Докато не се стопли. Никой няма сили да го разкове от леда, а ако някой паднеше на улицата, рядко се приближаваха към него, за да помогнат. Заобикаляха. Всички пропълзяваха отстрани. Помня, че хората не ходеха, а пълзяха, толкова бавно ходеха. Това не може да се сравнява с нищо!
9
Из недовършеното стихотворение на А. С. Пушкин „Есен“, превод Иван Теофилов. — Бел. прев.