Какво да правя сега с моята вяра? Какво…“
Марат Филипович Коханов,
бивш инженер от Института
по ядрена енергетика към
Академията на науките на Беларус
Монолог за страшното в живота, което става тихо и естествено
„От самото начало…
Нещо било станало. Даже не чух къде, някъде далеч от нашия Могильов… Брат ми си дойде от училище: на всички деца раздавали някакви хапчета. Явно нещо наистина се бе случило. Ох-ох-ох! И това беше. На Първи май си изкарахме чудесно, разбира се, сред природата. Върнахме ce y дома късно вечерта, в стаята ми прозорецът се бе отворил от вятъра… Спомних си го по-късно…
Работех в инспекцията по опазване на околната среда. Там чакахме някакви указания, но те не идваха. Чакахме В инспекцията почти нямаше професионалисти, особено сред ръководството: полковници от запаса, бивши партийни работници, пенсионери или просто неудобни хора. Който се е издънил някъде, пращаха го при нас. Седи и се рови в бумагите. Вдигнаха голям шум и почнаха да говорят, след като в Москва направи изявление и удари всички камбани нашият беларуски писател Алес Адамович[11]. Как само го мразеха! Направо иреално. Тук живеят техните деца, техните внуци, но не те, а писателят викаше на света: „Спасете ни!“. Струваше ми се, че трябва да сработи инстинктът за самосъхранение. На партийните събрания, в пушалните всички говореха за писателчетата. Какво си навират носовете? Разпасали са се! Има си инструкция! Йерархия! Какво разбира той? Да не би да е физик! Има си ЦК, има си генерален секретар! Тогава може би за пръв път разбрах какво значи трийсет и седма година. Какво е било…
В същото време представата ми за атомната централа беше напълно идеалистична. В училище, в университета ни учеха, че това са приказни „фабрики за енергия от нищото“, където хора в бели престилки седят и натискат копчета. Чернобил се взриви на фона на неподготвеното съзнание, на сляпата вяра в техниката. И за капак — пълна липса на информация. Планини от бумаги с гриф „строго секретно“: „да се засекретят сведенията за аварията“, „да се засекретят сведенията за резултатите от лечението“, „да се засекретят сведенията за степента на радиоактивното поражение върху персонала, участвал в ликвидацията“… Носеха се слухове, че някой прочел във вестника, че някой някъде чул, че на някого му казали… От библиотеките изчезна всяка смехотворна (както впоследствие се оказа) листовчица, издадена по гражданска отбрана. Някой слушал някакви западни станции, тогава само те предаваха какви хапчета да се пият, как да се вземат правилно. Но реакцията най-често беше следната: враговете злорадстват, а при нас всичко си е наред. На Девети май ветераните ще отидат на парада… Ще свири духова музика. По-късно стана ясно, че даже онези, които са гасили реактора, също са живели сред слухове. Май е опасно да се взема графитът с ръце… Май…
Отнякъде в града се появи една луда. Ходеше по пазара и говореше: „Видях я тази радиация. Тя е много синя, преливаща…“. Хората спряха да купуват на пазара мляко, извара. Седи бабата с млякото, никой не го купува. „Не се страхувайте — убеждава, — кравата не я изкарвам на полето, сама й нося тревата.“ Излизаш извън града, някакви чучела стърчат на пътя: пасе крава, обвита с найлон, до нея бабата, също цялата в найлон. Да плачеш ли, да се смееш ли. И нас почнаха да ни изпращат на проверки. Мен ме изпратиха в горското стопанство. На лесничеите не им бяха намалили доставките на дървесина, какъвто план им бяха спуснали, такъв го бяха оставили. Включихме устройството в склада, дявол знае какво показваше. Около дъските беше нормално, а до готовите метли излизаше от нормата. „Откъде са метлите?“ — От Краснополие (впоследствие се оказа, че това е най-заразеният район в нашата Могильовска област). Остана последната партида. Всичко замина. — Как да ги търсиш по градовете?
Какво се страхувах да не забравя? Беше нещо важно… А! Спомних си. Чернобил… И изведнъж ново, необичайно чувство, че всеки от нас си има свой собствен живот, допреди това той не ни беше необходим. А хората почнаха да се замислят какво ядат, с какво хранят децата си? Кое е опасно за здравето и кое не? Да се местим ли в друг град, или не? Всеки трябваше да вземе решение. А как бяхме свикнали да живеем? С цялото село, с цялата община. Със завода, с колхоза. Бяхме съветски хора. Аз например бях съветски човек. Напълно! Докато учех в университета, всяко лято ходех с комсомолския отряд на бригада. Имаше такова младежко движение — студентски комунистически отряди. Работехме, а парите ги изпращаха на някоя латиноамериканска комунистическа партия. Специално нашият отряд работеше за Уругвай…
11
Алес Адамович (1927–1994) — беларуски писател, сценарист, литературовед. По време на Отечествената война участва в партизански отряд. Става особено популярен във и извън границите на СССР с произведенията си „Партизани“ (1960, 1963), „Хатинска повест“ (1971) и, Аз от огненото село“ (1977). Оказва особено голямо влияние върху личността и творчеството на Алексиевич. —