За тези години се промених повече, отколкото за целия си предишен живот — за четиресет години. Затворени сме в зоната… Изселването беше прекратено. И живеем като в ГУЛАГ… В чернобилски ГУЛАГ… Работя в детска библиотека. Децата чакат този разговор: че Чернобил е навсякъде, наоколо е, че нямаме избор и трябва да се научим да живеем с него. Особено учениците от горните класове, те имат въпроси. Но как да го направим? Откъде да разберем? Да прочетем? Няма книги. Няма филми. Даже приказки няма. И митове. Уча ги на любов, искам да победя страха с любов. Заставам пред децата ни и казвам, че обичам нашето село, че обичам нашата рекичка, нашите гори… Че те са най-хубавите… Най-хубавите! Няма по-хубави от тях. Не лъжа. Уча ги на любов. Ясно ли се изразявам?
Учителският опит ми пречи… Винаги говоря и пиша малко приповдигнато, със старомоден за днешно време патос. Но отговарям на вашия въпрос: защо сме безсилни? Аз съм безсилна… Има дочернобилска култура, но няма следчернобилска култура… Живеем сред идеите на войната, краха на социализма и неопределеното бъдеще. Има недостиг на нови представи, цели, мисли. Къде са нашите писатели, философи? Да не говорим, че нашата интелигенция, която повече от всичко чакаше и подготвяше свободата, днес е захвърлена настрани. Бедна и унизена. Оказахме се непотребни. Ненужни. Не мога да си купя даже необходимите ми книги, а книгите са моят живот… На мен… На нас… Както никога досега ни трябват нови книги, защото наоколо тече нов живот. Но ние в него сме чужди. Нямам сили да се примиря с това. През цялото време си задавам въпроса защо? Кой ще върши нашата работа? Телевизорът няма да научи децата, учителят трябва да учи децата. Но това е друга тема…
Спомних си… Заради истината на онези дни и нашите чувства. За да не забравим как се променяме… И нашият живот…“
Людмила Дмитриевна Полянская,
селска учителка
Монолог за свободата и мечтата за обикновена смърт
„Това беше свободата. Там се чувствах свободен човек…
Учудени ли сте? Виждам… Учудвате се… Който е бил на война, той може да разбере. Мъжете, които са били на война, като си пийнат, почват да си спомнят, слушал съм ги, и досега страдат. За онази свобода, за онзи полет. Нито стъпка назад! Сталинска заповед. Заградителни отряди[12]. То е ясно… Това вече е история… Но ти стреляш, оцеляваш, получаваш си стоте грама, които ти се полагат, тютюн… Можеш хиляди пъти да умреш, да станеш на парчета, но ако се постараеш, ще надхитриш дявола, стар
шината, командира на батальона, онзи, който е с чуждата каска и с чуждия щик, ако се разговориш със самия Всевишен — можеш да оцелееш! Бях на реактора… Там е като окоп на първа линия. Страх и свобода! Живееш на пълни обороти… В обикновения живот няма как да го разбереш. Да вникнеш в него. Помните ли как през цялото време ни подготвяха за война. А съзнанието не беше готово. Аз не бях готов… В онзи ден… Вечерта мислех да отида с жена си на кино… В завода дойдоха двама военни. Извикаха ме: „Различаваш ли нафта от бензин?“. Питам ги: „Къде ще ме пращате?“ — Как къде? Доброволец в Чернобил. — Моята военна професия е специалист по ракетно гориво. Секретна специалност. Взеха ме направо от завода, с един потник и една блуза, не ми дадоха да прескоча до вкъщи. Молех ги: „Трябва да предупредя жена си.“ — Ние сами ще й кажем. — В автобуса се събрахме петнайсет души, офицери от запаса. Момчетата ми харесаха. Щом трябва — отиваме, щом трябва — ще работим… Втурнаха се към реактора и се качиха на покрива му…
Пред изселените села имаше вишки, на вишките стояха въоръжени войници. Автомати с патрони. Бариери. Табелки: „Банкетът е заразен. Излизането и спирането на него строго забранено“. Сиво-бели дървета, облети с дезактивираща течност. Бяла като сняг. Мозъкът направо откача! В първите дни ни беше страх да седнем на земята, на тревата, не ходехме, а тичахме, щом минеше кола, слагахме респираторите. След смяната седяхме в палатките. Ха-ха! След няколко месеца… Това беше вече нещо нормално — това вече си е твоят живот. Беряхме сливи, ловяхме такива риби, ей такива щуки, охо-хо! И платики. Платиката я сушахме за бирата. Сигурно вече сте чували за това? Играехме на футбол. Къпехме се! Ха-ха. (Пак се смее.) Вярвахме в съдбата, в дълбините на душата всички сме фаталисти, а не аптекари. Не рационалисти. Славянски манталитет… Вярвах в своята звезда! Ха-ха! Инвалид втора група… Веднага се разболях. От проклетата лъчева болест… То е ясно… А допреди това даже нямах медицински картон в поликлиниката. Дявол да го вземе! Не съм само аз… Манталитет…
12
Заградителни отряди — отряди, разполагани зад основните войски, за да не допускат отстъпление. —