Исках да запомня всичко това. Почнах да снимам… Това е моята история…
Неотдавна погребах мой познат, с когото бях там. Почина от рак на кръвта. Имаше помен. По славянски обичай пийнахме, хапнахме, разбирате ли? И започна разговор до полунощ. Първо за него, за покойния. А после? А после пак за съдбата на страната и за устройството на вселената. Дали руските войски ще напуснат Чечня, или не? Дали ще започне втора кавказка война, или вече е почнала? Какви шансове има Жириновски да стане президент? Какви са шансовете на Елцин? За английската корона и принцеса Даяна. За руската монархия. За Чернобил. Сега вече има някакви предположения… Едното от тях е, че извънземните са знаели за катастрофата и са ни помогнали, другото е, че това е бил космически експеримент и след известно време ще почнат да се раждат деца с гениални способности. Необикновени. А може беларусите да изчезнат, както някога са изчезнали други народи: скифите, хазарите, сарматите, кимерийците, хуастеките? Ние сме метафизици… Живеем не на земята, а в мечтите, в разговорите. В думите… Трябва да прибавим нещо към всекидневния ни живот, за да го разберем. Даже редом със смъртта…
Това е историята ми… Разказах я… Защо почнах да снимам ли? Защото не ми достигаха думи…“
Виктор Латун,
фотограф
Монолог за безмълвния войник
„В самата зона вече няма да отида, а преди ме влечеше. Ако я видя, ако мисля за това, ще се разболея и ще умра… Ще умрат моите фантазии…
Помните, имаше такъв филм за войната „Иди и виж“[13] Не можах да го догледам, загубих съзнание. Там убиха една крава. Зеницата й беше на целия екран… Едната зеница … Не видях как убиват хората… Не! Изкуството е любов, абсолютно съм убедена в това! Не искам да пускам телевизора, да чета днешните вестници. Там убиват, убиват… В Чечня, в Босна… В Афганистан… Губя разсъдъка си, разваля ми се зрението. Ужасът… той стана обикновен, даже банален. И ние така се променихме, че днешният ужас на екрана трябва да бъде по-страшен от вчерашния. Иначе вече няма да е страшно. Преминахме границата…
Пътувам вчера в тролея. Сцена: момче не отстъпва на старец. Той го укорява:
— Като остарееш, и на теб няма да ти отстъпват.
— Но аз никога няма да бъда стар — отговаря момчето.
— Защо?
— Скоро всички ще умрем.
Навсякъде се говори за смъртта. Децата мислят за смъртта. Но това е нещо, за което се мисли в края на живота, а не в началото.
Виждам света в сцени… Улицата за мен е театър, домът е театър. Човекът е театър. Никога не запомням едно събитие напълно. Само детайлите, жестовете…
Всичко в спомените ми се обърка, смеси се. Заради киното ли, заради вестниците ли… Аз ли го видях или чух някъде… Наблюдавах ли го?
Гледах как по изоставения селски път броди луда лисица. Тиха, добра. Като дете… Гали се о подивелите котки, кокошки…
Тишина! Там е толкова тихо! Съвсем различно от тук…
И изведнъж насред тази тишина се чува странна човешка реч: „Гоша е добър. Гоша е добър“. На една стара ябълка се клати ръждясала клетка с отворена вратичка. Домашен папагал си говореше сам.
Започнала евакуацията… Запечатали училището, кантората на колхоза, селсъвета. През деня войниците изнасят сейфовете и документите. А през нощта селските жители изтърбушват училището, това, което е останало в него. Мъкнели книги от библиотеката, огледала, столове, санитарен фаянс, здравия глобус… На сутринта идва един последен и вече е празно. Взел си празните епруветки от химическата лаборатория.
Макар всички да са знаели, че след три дни тях също ще ги отведат. Всичко ще остане.
Защо го събирам и трупам това? Никога няма да поставя спектакъл за Чернобил, както не поставих нито един спектакъл за войната. На моята сцена никога няма да има мъртъв човек. Даже мъртъв звяр или птица. В гората се приближих до един бор, там имаше нещо бяло… Помислих си, че това са гъби, а бяха мъртви врабчета с гърдичките нагоре. Там, в зоната… Не разбирам смъртта. Спирам се пред нея, за да не полудея. Да не премина… На другата страна на живота… Войната трябва да се показва така страшно, че човек да повърне. Да се разболее… Това не е зрелище…
Първите дни… Нито една снимка още не бяха показали, а аз вече си представях спуснатите прегради, разрушените стени, дима, разбитите стъкла. Извозването на притихналите деца. Върволиците от коли. Възрастните плачат, а децата не. Нито една снимка още не е отпечатана… Ако хората бъдат разпитани, те вероятно няма да имат друг образ на ужаса освен взрив, пожар, трупове, паника. Помня го от детството… (Замълчава.) Но за това после… Отделно… А тук… Случи се нещо непознато… Това е друг страх. Не се чува, не се вижда, няма нито мирис, нито цвят, а физически и психически ние се променяме. Проме ня се формулата на кръвта, променя се генетичният код променя се пейзажът… Каквото и да си мислим, каквото и да правим… Сутрин ставам, пия чай. Отивам на репетиция със студентите… А онова виси над мен. Като знак. И като въпрос. Няма с какво да го сравня. От детството си помня нещо съвсем различно…
13
„Иди и виж“ двусериен филм от 1985 г. на съветския режисьор Елем Климов по сценарий на Алес Адамович. Действието се развива през 1943 г. в Хатин, Беларус, а главен герой е момчето, което става свидетел на действията на нацистката наказателна акция. —