— Но аз как да се отрека от собствената си смърт? — шепнеше. — Ще си остана вкопчена в нея до края, ще я ненавиждам, ще я храня и поя, ще се вслушвам в стъпките й, ще й предоставям моята постеля, ще я оплаквам — всичко друго, ала не и да се отрека…
Вдигна очи, за да прогони тъгата си, и погледна мочурищата в тихия следобеден час. Безоблачното небе се отразяваше мътносиньо в далечните води, а слънцето хвърляше златисти отблясъци над сиво-кафеникавите тръстики. Лек ветрец подухваше от запад. Наистина съвършен ден. Този свят е толкова хубав, пъстър, богат! Меч в ръката ми, обърнат срещу мен самата. Господи, защо си сторил тъй, че красотата да ни убива?
Тя продължи да крачи бавно, после недоволно попристегна забрадка. Както е тръгнало, скоро и Йос ще почне да се скита край тресавището и да вие на глас като Аберкам…
О, ето го и него. Нима го бе извикала с мисълта си? Клатушкаше се като слепец, потънал в грижи. Ще речеш, че не виждаше нищо и удряше с голямата си тояга по пътя така, сякаш смазва змия. Дългата му коса се ветрееше около лицето. Сега не виеше, той го правеше обикновено нощем и напоследък по-рядко, но си говореше сам — тя забеляза как мърда устни. Когато я мярна, престана да мълви и се затвори в себе си настръхнал. Те приближиха един срещу друг по тясната пътека през мочурището. Нямаше жива душа наоколо сред цялата тази пустош от тръстики, кал, вода и ветрища.
— Добър вечер, вожде Аберкам — приветства го Йос, щом застанаха едва на няколко крачки.
Що за грамада бе тоя човек! Трудно й беше да повярва, че е толкова висок и плещест, докато не го видя за втори път. Мургавата му кожа бе гладка досущ като на младеж, обаче вървеше прегърбен, а косите му се спускаха посивели и разчорлени. Огромен орлов нос и недоверчиви, незрящи очи. Той промърмори нещо като поздрав, без да забави стъпки.
Днешния ден явно я бяха прихванали дяволите; мислите й щяха направо да я поболеят, измъчваше се, не можеше да се понася. Спря насред пътеката, тъй че и вождът трябваше да спре, за да не се блъсне в нея, и му каза:
— Ходи ли на бдението снощи?
Аберкам втренчено я изгледа. Тя забеляза, че се опитваше да се съсредоточи, да я види по-ясно, и най-после произнесе:
— Какво бдение?
— Онази нощ се е поминал старият Уад — отговори. — Мъжете се напили и едва не се стигнало до бой заради старата им вражда, нали знаеш?
— Че каква вражда?
Той просто не успяваше да се концентрира, но дяволите отвътре я човъркаха да приказва с него, да го накара да я чуе.
— Между Дюисите и Каманерите, дето спорят за онова парче земя на север от селото. Ами техните клети деца — искат да живеят заедно, а бащите им заплашили, че ще ги убият само ако се погледнат. Пълна идиотщина! Защо не си разделят този имот и не оставят младежите да се съберат, пък внуците им ще го наследят съвместно? Както е тръгнало, може и кръв да се пролее.
— Кръв — повтори Аберкам като невменяем и продължи със своя мощен гръден глас, с който го бе чувала нощем да вие, сякаш агонизира сред тресавището: — Всички тия мъжища! Търгаши са те. Имат души на търгаши. Няма да убият, ала няма и да отстъпят. Щом е за собственост, ще се гонят до дупка. Вечно.
И тя отново си представи вдигнатия меч на Енар.
— Ох — простена жената и потръпна. — Значи бедните деца ще трябва да чакат… докато старите умрат…
— Тогава ще е твърде късно — допълни той.
Очите му уловиха нейните за миг, бяха странни и проницателни; после нетърпеливо отмахна коса назад, изломоти „довиждане“ и пое толкова внезапно, че за малко не я удари. Ето как крачи един вожд, помисли си тя с горчивина: огромен, с тежка походка, с размах. А ето как крачи тъжната старица — ситно, ситно.
Зад гърба й се чу неочакван шум (в първия момент й се стори, че стрелят) и рязко се обърна. Аберкам бе спрял и се дереше от кашлица, целият превит от спазми. Пристъпът едва не го събори на земята. Йос познаваше тази кашлица. Екумените2 бяха открили цяр за нея, но тя бе напуснала града, преди да се получи лекарството. Бавно приближи до вожда. Когато му поолекна и той се изправи задъхан и пребледнял, жената подхвърли:
— Пипнал си бронхопневмония. Сега ли те е налегнала или вече минава?
Грамадният Аберкам само поклати глава.
Тя изчака да й отговори.
Докато чакаше, си каза: „Какво толкова съм се загрижила за здравето му? Какво ми влиза в работата? Нали и бездруго е дошъл тук да умре? Чух го да вие из тресавището лани през зимата. О, това беше стон на агония. Гризе го срамът, както болният от рак е разяден от страданието си, но още не може да издъхне.“
2
От Ойкумен — така древните гърци наричали населената част от Земята. С това понятие Урсула Ле Гуин обозначава Вселенския съюз и неговите представители. — Б.ред.