Докато той размишляваше така, се чу звук на тръба. След това швейцарците, развъртели алебарди, си прокараха път през тълпата и я накараха да се нареди от двете страни на пътя.
По този проход започна да се разхожда споменатият вече от нас офицер, комуто, както личеше, беше поверена охраната на вратата. После, след като изгледа предизвикателно тълпата, той заповяда да се даде сигнал с тръбите.
Това на часа беше изпълнено и се възцари тишина, която сякаш беше невъзможно да се очаква след такова вълнение и шум.
Тогава един глашатай в мундир с везани лилии и герба на Париж на гърдите мина напред с някакъв свитък в ръце и прочете с гъгнив като на всички глашатаи глас:
— „Довеждаме до сведение на жителите на нашия славен град Париж и неговите околности, че всички градски врати ще бъдат затворени до един часа след пладне днес и че преди посочения час никой няма да влиза в града. Такава е волята на краля и постановлението на господин парижкия прево2.“
Глашатаят спря да си поеме дъх. Присъстващите се възползваха от тази пауза, за да изразят учудването и недоволството си с дълго освиркване, което глашатаят, трябва да признаем, издържа, без да мигне.
Офицерът повелително вдигна ръка и веднага отново настъпи тишина.
Глашатаят продължи без смущение и колебание — изглежда, навикът го бе закалил срещу всяка проява на народните чувства:
— „Споменатата мярка не се отнася до онези, които покажат уречен знак или са извикани с писмо или заповед, съставени по надлежния начин.
Дадено в управлението на парижкия прево по извънредната заповед на негово величество на двадесет и шести октомври в годината от рождество Господне хиляда петстотин осемдесет и пета.“
— Тръбете! — чу се команда.
На часа се разнесе пресипналият лай на тръбите. Тълпата зад веригата швейцарци и войници се размърда като гърчеща се змия.
— Какво значи това? — питаха най-мирно настроените.
— Сигурно пак някакъв заговор!
— Това са го нагласили, за да ни попречат да влезем в Париж — тихо каза на спътниците си конникът, който с такова неразбираемо търпение понасяше дръзкото поведение на гасконеца. — Швейцарци, глашатаи, забрани, тръби — всичко това заради нас. Кълна се в честта си, дори съм горд от това.
— Дайте път! Дайте път! Хей, вие там! — викаше офицерът, който командваше отряда. — Хиляди дяволи! Не виждате ли, че преграждате пътя на ония, които имат право да минат през градската врата?
— Залагам си главата, но все някой ще влезе в Париж, ако ще и всички граждани на света да стоят между него и заставата — каза гасконецът, чиито дръзки думи предизвикаха възхищението на метр Брике, и безцеремонно започна да се провира през тълпата.
И наистина той мигновено се оказа в прохода, разчистен от швейцарците.
Можете да си представите колко бързо и с какво любопитство погледите на всички се обърнаха към човека, който се беше осмелил да излезе напред след заповедта да си остава на мястото.
Но гасконецът изобщо не се тревожеше от завистливите погледи. Той гордо се спря, напрегнал тяло под тънката зелена куртка. Под твърде късите протрити ръкави стърчаха цели три дюйма костеливите му китки. Очите му бяха светли, косата къдрава и жълта или по рождение, или от прахта по пътя. Дългите му мускулести крака напомняха краката на елен. Едната му ръка беше с бродирана кожена ръкавица, в другата той въртеше орехова пръчка. Гасконецът се озърна и като реши, че споменатият от нас офицер е най-важното лице в отряда, тръгна право към него.
Офицерът близо минута гледа мълчаливо гасконеца. Онзи без каквото и да е смущение правеше същото.
— Вие, изглежда, сте си загубили шапката? — попита най-после офицерът.
— Да, господине.
— В тълпата ли?
— Не. Получих писмо от приятелката си и го зачетох край реката на четвърт миля оттук, когато изведнъж порив на вятъра отнесе и писмото, и шапката. Хукнах след писмото, въпреки че токата на шапката ми е от едър брилянт. Хванах писмото, но когато се върнах за шапката, се оказа, че вятърът я е съборил в реката и тя е отплувала към Париж… Някой бедняк ще забогатее от тази работа. Нека!
— Така че останахте гологлав?
— А нима няма да си намеря шапка в Париж, дявол да го вземе? Ще си купя по-красива и от старата и ще я украся с два пъти по-голям брилянт.
Офицерът едва забележимо присви рамене, но това движение не убягна на гасконеца.
— Какво има? — каза той.
— Имате ли пропуск? — попита офицерът.
— Разбира се, че имам. И не един, а цели два.
— Един ми е достатъчен, стига да е наред.
— Но ако не бъркам — не, дявол да го вземе, не бъркам — имам удоволствието да разговарям с господин дьо Лоаняк? — попита гасконецът и се опули.
2
Кралски чиновник със съдебни функции в подведомствения му административно-съдебен орган. — Б.пр.