— Да не намекваш, че съм изневерила на мъжа си?
— Искам просто да уточня пред теб колко сериозна ще е грешката, която ще направиш.
Киарета се изправи.
— Оценявам загрижеността ти към мен — рече тя, опитвайки се да прикрие гнева си, — но не е необходимо да ми казваш всичко това.
— О, нима? Наясно ли си, че разводът е възможен във Венеция? Изневярата е достатъчно основание за него? И знаеш ли, разведените жени рядко разполагат със средства да живеят сами? И — ако трябва се върнем към въпроса със семейството ти — това би било огромен проблем за теб, нали така?
Киарета почувства как кръвта обагря страните й и беше благодарна, задето стаята е прекалено тъмна, за да забележи Джустина какъв ефект са произвели думите й.
„Мога ли да бъда изоставена“, зачуди се, но не искаше да доставя удоволствие на свекърва си, като й отговори на въпроса.
— Благодаря ти за съвета — промълви накрая. — Но, както самата ти така любезно подчерта, днес още не съм имала време да се облека. — Обърна се и остави Джустина да седи сама в тъмнината.
— Не си обяснявам защо продължава да се държи така ужасно с теб — ядосваше се Антония след две седмици, когато двете влязоха през вратата към сцената на операта. — Наясно е, че онова, което казва, не е вярно.
— Антония, чувала съм хората да говорят за разводи. Възможно е.
— Не и в твоя случай. Ако вследствие на един развод останеш на улицата, съдът няма да го позволи. Тя просто се опитва да те сплаши.
— Е, успя. Дори си помислих дали да не се откажа от пеенето, но после реших, че няма да я оставя да ми въздейства по този начин.
— Станала си истинска Морозини! — усмихна й се Антония. — Да намерим гримьорната ти.
— Маестро Вивалди каза, че ще се срещнем — отвърна Киарета и огледа объркано лабиринта от коридори и врати пред себе си.
Декори и Додпори задръстваха пътеките, докато с Антония се движеха една след друга натам, накъдето предполагаха, че е сцената. Светлината бе мъждукаща и двете бяха свалили маските си с напразната надежда да виждат по-добре. Притиснаха гърбове към изрисуван екран, докато двама театрални работници ги подминаха в обратната посока, понесли навит килим под ръка.
— Извинете — извика Антония след тях. — Къде е гримьорната на синьорина Страда?
— Направо, после надясно — отвърна единият през рамо.
Антония сви рамене и продължи напред. Излязоха в по-широк коридор, където завариха половин дузина хора, облечени в костюми, да разговарят с двама полицаи, определени за охрана. Антония отново помоли за упътвания и единият от полицаите остави групата, за да ги заведе до гримьорната на дивата.
— Нейни приятелки ли сте? — полюбопитства той.
„Не“ — понечи да отговори Киарета, но Антония отвърна утвърдително.
Полицаят вдигна ръка да почука на вратата, но спря.
— Чакайте малко — рече той. — Знам, че вие сте… вие сте Киарета дела Пиета, нали? Видях ви в парлаториото по време на карневале, а също и няколко пъти на Рива, когато излизахте.
— Не, грешите — побърза да го опровергае Антония. Никога преди Карета не е долавяла страх в гласа на приятелката си. Собствено й сърце тупкаше неимоверно силно и й беше невъзможно да говори.
— Чакайте тук — каза полицаят. — Ще се върна след минута.
— Санкта Мария — прошепна Антония. — Мисля, че може да си навлечем неприятности.
Киарета огледа коридора.
— Дали да не се опитаме да се измъкнем навън?
От гримьорната на Анна Мария Страда се разнесе познат глас и Вивалди отвори вратата.
— А. Вие сте тук!
Забелязвайки изплашените им лица, бързо ги въведе вътре. Дивата седеше пред тоалетката си и загряваш гласа си, докато си слагаше грим. Кимна им, но дори не помръдна от мястото си.
— Полицаят знае, че тя е тук… — рече Антония.
Вивалди притисна длан към гърдите си.
— Deus in adjutorium[27] — изпелтечи той. — Не биваше да се съгласявам!
Киарета се беше строполила върху един стол.
Клаудио може да отиде в затвора. Какво ще стане с мен тогава?
Вивалди се прекръсти и въпреки че не се беше молила, пръстите на Киарета инстинктивно докоснаха челото й, за да направят кръстен знак.
„Не биваше да ги оставям да ме придумат“, и пак се прекръсти.
Някой почука на вратата.
— Дали да отворим? — прошепна Антония, но Анна Мария вече беше станала. Отвори вратата с усмивка, сякаш очакваше пристигането на обожател. Лицето й помръкна, когато вътре влязоха двамата полицаи.