Ла Мантованина напусна сцената от другата страна и Киарета усети как Ла Корали я побутва отзад.
— Не гледай към публиката — прошепна й тя. — Представяй си, че не са там.
Киарета примигна на ярката светлина.
„На сцената съм. Всички ме гледат.“
Музиката се изпари от главата й.
Ла Корали я сграбчи за китката, сякаш предчувстваше, че Киарета може да се изкуши да избяга. После прозвучаха познатите първи звуци, изсвирени от оркестъра и преди да е имала време да размисли, Киарета вече пееше първите си ноти.
— „Чисти и спокойни бризове“ — пееше тя. Нотите звучаха добре, но сърцето й биеше невероятно силно и тя едва си поемаше дъх, за да даде израз на гласа си.
— „Приятни ромолящи потоци“. — Гласът на кастрата беше изключително мощен и за момент Киарета така се изненада, че забрави да продължи. После изви шия и погледна високомерно към Мелиндо.
— „Клони, прелестни и невинни“ — пееше Ла Корали и въпреки че й беше странно да флиртува с жена, облечена в мъжки дрехи, Киарета се приведе напред, докосна страната й така, както бе виждала да го прави Анна Мария Страда.
— „Шепнете, мълвите, повтаряте риданията ми“. — Гласът на Киарета се понесе над останалите, силен, пълен и чист.
„Правя го — помисли си тя. — Правя го!“
Другите напуснаха сцената. Засвириха флейтите, започнаха арията, която Вивалди беше вкарал в операта специално за нея. Колкото и да обичаше веселата мелодия, в началото Киарета бе леко предпазлива, когато говореха за включването й в репертоара. Щеше да е сама на сцената за тази ария и след като беше чувала историите за хвърляни по некадърните певици пейки, бяха нужни доста усилия, за да я убедят, че това няма да й се случи.
— „Да чезнеш постоянно за две очи изглежда удоволствие, но всъщност е мъчение“ — пееше тя.
От време на време флейтите свиреха сами, понякога й служеха за фон, а понякога звучаха заедно с нея, подобно на ято славеи, кацащи върху поляна. Към края на арията Киарета вече изпълняваше нужните извивки, за да отвърне на флейтите така, както й се приискаше. Тя чуруликаше и извиваше трели с такава самоувереност, сякаш гледаше през рамото на Андреа, докато той свиреше и макар от осветлението да й беше горещо, а залата пред нея да бе тъмна, тя не мислеше за нищо друго, освен за грациозните му пръсти върху клавишите.
Бас виолите подхванаха последните ноти на континуото и с един-единствен арпеджио на клавесина Киарета отново се превърна в Розана. „Почти свърших — помисли си и усети как тежестта се вдига от раменете й. — Това е. Излез на сцената и се наслаждавай на мига.“ Доближи края на сцената и погледна към неясните очертания на публиката.
— „Amato ben tu sei la mia speranza“[28] — запя, разтягайки последната сричка, сякаш бе любовникът, който си представяше.
Тя се завъртя. Представи си, че Лука и Андреа са на сцената с нея, викаше ги с жестове и ги дразнеше, канеше ги и ги отхвърляше — всеки от двамата поотделно. После, когато оркестърът изсвири акомпанимента още веднъж, отново приближи до края на сцената и обходи цялата й дължина. Не сваляше поглед от публиката и не спираше да й изпраща въздушни целувки. Когато прозвучаха последните ноти, спокойно премина зад кулисите, уверена като куртизанка, следвана по петите от опашка обожатели.
Ла Корали я чакаше зад кулисите.
— Коя си ти? — попита я, преди да отпрати Киарета обратно към сцената. — Върви да се поклониш.
Откъм ложите заваляха бурни аплодисменти.
— Брава! Брависима!
— Анна Мария, обичам те! — изкрещя някой, докато викове „Вива Ла Страда!“ избухнаха из целия театър.
Киарета стоеше изправена под светлините и се чувстваше едновременно дребна и огромна.
— Брава, Киарета — прошепна на себе си тя, за да чуе поне веднъж собственото си име. Протегна ръце, сякаш да прегърне тълпата, и после с махване напусна сцената.
Ла Корали продължаваше да я чака.
— Коя си ти? — повтори въпроса си тя.
— Живея във Венеция — отвърна Киарета и после си спомни думите, които Антония беше казала по време на една от репетициите им. — Оттук съм — поправи се.
„Най-после, помисли си, най-после имам чувството, че е истина.“
— Значи не си оперна певица? — Ла Корали удивено поклати глава.
— Не.
— Защо не?
— Моят съпруг няма да ми позволи. — Киарета вътрешно се усмихна на малката си лъжа.
— За наш късмет — отбеляза Ла Корали. — Иначе мисля, че Анна Мария щеше да остане без работа. — Засмя се. — Аз също, ако нямаше да имаш нищо против да си стегнеш гърдите и да обуеш шалвари. — Махна на Киарета. — Хайде. Трябва да сваля този костюм от теб.