— Пееш ли? — попита тя неканената си посетителка.
— Не… Искам да кажа да. Искам да кажа… — Киарета си пое дъх. — Не знам. Не като вас.
Микиелина докуцука обратно до решетката на балкона.
— Искаш ли да видиш как звучи, когато пееш оттук?
Киарета кимна и Микиелина й направи знак да се присъедини към нея.
— Хайде — насърчи я. — „Agnus Dei“[6] — запя. — „Qui tollis peccata mundi“[7]. — Песента й звучеше като шепот, но изпълни църквата, а гласът на Киарета замря още преди да е стигнал решетката на балкона.
— Поеми дълбоко дъх, оттук — рече Микиелина и обгърна талията на Киарета с ръце. Пусна я, отстъпи назад и направи знак на момиченцето да запее. — „Божий агнец, който пое греховете на света“ — повтори.
Киарета опъна тяло, за да поеме дъх, почувства как дробовете й се опразват, докато изпяваше нотите.
— „Имай милост към нас“.
Гласът й ставаше все по-силен, произнасяше всяка следваща фраза с нарастваща самоувереност, докато не чу звуците да се връщат обратно към нея, отразени от стените на църквата.
— Брава — изръкопляска Микиелина. — Когато следващия път някой те попита дали можеш да пееш, кажи „да“.
Странното дишане беше замаяло главата на Киарета.
— Да, маестра — отвърна тя.
— А сега можеш да ми помогнеш да пренеса тези стойки обратно в учебната зала. Ако някой се зачуди къде си била, ще кажа, че съм те помолила да ми помогнеш. Но — тя се извърна към Киарета — сега трябва да ти се скарам. Не бива ей така да решаваш да се разхождаш наоколо, да се качваш по разни стълби и да надничаш, където ти се прииска. Непослушните момичета могат да бъдат много нещастни тук. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?
— Да, маестра — отвърна Киарета, чудейки се как е възможно онова, което Микиелина й разправя, да е вярно.
„Откакто съм тук, не съм била по-щастлива“, помисли си, докато забързано се спускаше надолу по стълбите да потърси сестра си.
ТРЕТА ГЛАВА
Гласът на Киарета прокънтяваше първи, когато бъбренето и смехът бяха разрешени и пак тя беше онази, на която най-често нареждаха да млъкне, когато времето за волности приключваше. Ако не беше известно, че с Мадалена са сестри, коментираха от време на време матроните, двете момичета щяха да са най-невероятните кандидатки за такива от обитателките на отделението.
Ако не беше влиянието на Киарета, Мадалена можеше да прекара дни наред, без да проговори на някого. Тя съществуваше в нереален свят, изпълнен с измислени от нея истории. Уединението и самотата в „Пиета“ я устройваха. Обичаше начина, по който прашинките прелитаха през златистата светлина в стаята за плетене на дантели, перфектно изтъканата паяжина в ъгъла на детското отделение, подскачането на пламъка на свещите в църквата, последвано от дълги извиващи се във въздуха струйки дим, когато някой свещеник минаваше наблизо. Знаеше къде се намира всяко гнездо на стрехите в двора и дори без да гледа, можеше да каже кога някое от голишарчетата е направило първия си полет.
Дори да искаше да се впише в общия живот в „Пиета“, налаганото мълчание означаваше, че през по-голямата част от времето животът на послушничките е насочен навътре. Много по-добре беше, реши за себе си, да си изгради собствен задоволителен свят. В „Пиета“ не беше разумно да се нуждаеш твърде много от другите, особено когато, без хубав глас или музикален инструмент, на който да свириш, е малко вероятно да привлечеш вниманието.
Всъщност Мадалена свиреше. Подобно на останалите момичета, малка част от седмицата беше посветена на уроци по музика. На деветгодишна възраст, постъпила в „Пиета“ доста по-късно от повечето момичета, тя бе доста назад от останалите, но само за месец-два вече проявяваше музикалните си способности. Анина се беше оказала права, заключи маестрата. Мадалена не беше нищо особено. Ръцете й бяха сръчни, поради часовете, прекарани в плетене на дантели, беше научила позициите на пръстите върху грифа на лютнята без особени затруднения, но свиреше така, сякаш изпълняваше поредната работа.
Възрастните бяха единодушни, че Мадалена се развива много добре. Един ден от нея щеше да стане добра съпруга. Бе достатъчно хубава и здрава, но не и неуравновесена като сестра си, твърде своенравна, за да свърши добре. Наистина твърде своенравна, за да свърши добре.
През последните няколко месеца Киарета бе разпределена в работилницата за дантели. Работата й се бе сторила приятна за кратко, особено щом зърна витиеватите мотиви в златисто на фона на блестяща коприна в тъмночервен, изумруден или син цвят, която един ден щеше да украсява бюстиета и жилетки. Когато установи, че не е в състояние да изработи повече от четири-пет сантиметра за един следобед и плетивото й не е достатъчно чисто и фино, за да й спечели похвала, стаята започна да й изглежда като затвор.