Мадалена трябваше да положи върховно усилие на волята си, за да не избяга от стаята при тези думи на Лучана. Във всеки един момент би предпочела цигулката пред брака, пред храната, пред наметало за зимата.
„Бих я избрала дори пред Бог“ — каза си, сетне пропъди мисълта от съзнанието си, уплашена от последствията.
— Нямах това предвид — прошепна тя на следващата сутрин, докато се молеше пред статуята на Дева Мария. — Но те моля да не ме изоставяш. Ако чуваш молитвите, чуй моята.
Лучана я беше насочила към едно от момичетата, които свиреха на флажолет и Мадалена се озова обратно там, където беше със Силвия. Сега се чувстваше дори по-ужасно, защото тогава поне имаше цигулката, с която да се разтоварва, когато Силвия се заяждаше с нея.
Може би Силвия също е имала мечти и е станала толкова злобна и кисела, понеже са й се изплъзнали, мислеше си Мадалена, докато пръстите й се местеха по флажолета. Да свириш ноти, не беше същото като да свириш музика. Силвия не го разбираше, смяташе Мадалена, или може би просто вече не я беше грижа за разликата. Нямаше значение. Трябваше да се опита да свири на флажолета възможно най-добре. Но през цялото време си представяше цигулка и лък, ухаещ на колофон, полегнали на тъмно в някой калъф в очакване на музиката.
Единственото предимство бе, че Лучана беше маестра само на струнните инструменти, така че сега Мадалена я виждаше единствено докато се разминаваха. Мадалена знаеше, че на Лучана й е ужасно неприятно да дава уроци на някакво момиче на първо ниво от обучението си само защото Червеният свещеник, както го наричаха мнозина, един ден бе минал през стаята и случайно бе проявил мимолетен интерес към него. Мадалена наблюдаваше как се отнасяха с Лучана другите момичета, как я възхваляваха и ласкаеха, и не виждаше как тя самата би могла да произнесе подобни думи. Мадалена никога не бе създавала проблеми, никога не бе проявявала неподчинение и рядко отнемаше повече от минута от времето на маестрата. Единственото, за което си бе мечтала, бе да спечели маестрата с доброто си държание, но вместо това беше станала невидима. Скучно момиче, както бе чула веднъж да я нарича Лучана. Не като Анна Мария. Съвсем не като нея.
Благодарение на уроците на Микиелина, гласът на Киарета бе започнал да звучи толкова добре, та всеки, който я чуваше, не можеше да повярва, че такова малко момиченце е в състояние да произведе такъв звук. Преди да се пенсионира, Микиелина се бе погрижила Киарета да бъде приета в хора, но макар че наближаваше десетият й рожден ден, тя още не беше почнала да расте усилено. Лицето й още не бе придобило черти на пораснало момиче, но хористките бяха приели за сигурно, че един ден Киарета щеше да хване окото на някой богаташ и щеше да напусне „Пиета“, за да стане негова съпруга. Е, имаше време, все пак трябваше да порасне. Момичето вземаше уроци по пеене и репетираше с хора, но до днес още не беше излизало пред публика.
На масичка до вратата на балкона бе поставена купичка с цветове на нар. Една солистка затъкна няколко деликатни цвята над ухото си, а другите момичета си ги забождаха в корсажите.
Агата, хористка с достатъчно плътен глас, за да бъде окачествена като баритон, избра клонка и я закрепи в косата на Киарета.
— Страх ли те е?
— Не — отвърна Киарета, но гласът й прозвуча като грак. Някои от момичетата се подсмихнаха.
— Изкашляй се няколко пъти и опитай пак — посъветва я Агата. Киарета трябваше насила да накара гласа си да излезе от гърлото й, сякаш се бореше с настинка, но като се изключеше това, звучеше почти нормално. — Често се случва, когато си нова. — Агата накара Киарета да направи едно от ежедневните им упражнения по солфеж, а тя самата пееше две октави по-ниско от момичето, като сменяше тоналността и добавяше импровизации при всяко следващо изпълнение.
Маестрата плесна с ръце и Киарета последва Агата и останалите момичета през вратичка, отвеждаща към тесния балкон, където преди две години за пръв път беше пяла е Микиелина. Наведе се напред, за да надникне през воала, спуснат пред желязната решетка. Църквата бе пълна с народ и когато стана ясно, че хорът заема мястото си, се разнесе нетърпеливо шъткане.
— In nominee Patris, et Filii, et Spiritus Sancti[11] — запя свещеникът, докато вървеше към олтара. — Ad Deum qui laetificat juventutem meam.[12]
— „В името на Бог, радостта на моята младост“ — отвърна хорът. Киарета бе изпяла първите си ноти. Хвърли поглед към Агата, която одобрително кимна.
След изповедта дойде ред на „Господи помилуй“, първата истинска музика за хора. Засвириха две цигулки и едно чело. Киарета дълбоко си пое дъх и се присъедини към хора в експлозивното „Господи помилуй!“. Повториха думите, като разтягаха всяка сричка толкова, колкото им бе възможно да го сторят, без да си поемат дъх, преди да преминат към следващите думи. Пееха в стакато, после гласовете им заглъхнаха.