— Domine, ad adjuvandum[13] — измърмори той. — Само трийсет зекини за хартия? И пет за колофон за лъковете? Какво разбират те от тези неща? Deus in adjutorium![14]Чу как ритнатият от тежка обувка стол полетя по каменния под. Мадалена притаи дъх, не беше сигурна дали трябва да разкрие присъствието си, или да се надява мъжът да излезе, преди да е разбрал, че го е чула. Тя разпозна пискливия носов тембър и макар човекът, на когото Гласът принадлежеше, да бе свещеник, той също така беше и мъж и двамата не биваше да остават насаме в една стая.
Мърморенето продължи. Мадалена чу как маестрото отваря калъф за цигулка, после се разнесе звукът от прокаран по струните лък. Вивалди спря за секунда да настрои инструмента, после засвири. Лъкът му притичваше по струните като морски ястреб, който се издига и спуска надолу с теченията над лагуната. Скоростта се усили, докато цигуларят не се нахвърли върху цигулката с яростта на уловено в капан ранено животно. Нотите се надигнаха подобно на семена от магарешки бодил, понесени от летен вятър, преди лъкът да ухапе струните като куче, нападнало непознат. Понякога цигуларят бе във война със струните, друг път ги целуваше с лъка си така, както й се струваше, че майка й трябва да я бе целувала някога — деликатно, едва докосвайки кожата й, а после, заравяйки лице в малкото й телце, започваше да я гъделичка по корема и под мишниците, докато Мадалена не се задъхаше от смях.
Слънцето вече осветяваше стаята много добре. Първите лъчи проникнаха през прозореца и Мадалена забеляза гърба на свещеника, обърнат към нея. Червената му коса отразяваше нахлулата светлина. После го чу да простенва и го видя да се хваща за гърдите с ръката, в която държеше лъка. Приведе се на две и издаде странен задавен звук, все едно някой го душеше. Дотътри се до един стол, пусна цигулката и лъка, хвана се за облегалката и пое дълбоко дъх.
Тя се спусна през стаята да му помогна да седне. Очите му се бяха изцъклили.
— Ще отида за помощ — рече Мадалена.
— Не. — Махна й с ръка да я спре. — След няколко минути ще се оправя.
Сърцето й препускаше лудо, докато гледаше как Вивалди се мъчи, но скоро болката му за поотслабва и макар да седеше блед и потен, маестрото бе започнал да се съвзема.
— Познавам те — каза той, когато дишането му се нормализира. — Ти си момичето с цигулката. Мадалена. Мадалена Роса. — Той подръпна кичурите на косата си. — Какво правиш тук?
— Аз… дойдох да се упражнявам, господине.
— Да се упражняваш? — В ъгълчетата на очите му заигра усмивка. — Не те ли товари достатъчно твоята маестра?
Мадалена сведе очи надолу и се опита да измисли какво да отвърне.
— Добре тогава — наруши мълчанието той. — Дай да чуя какъв напредък си постигнала.
— Аз… аз не мога, господине. — Не беше имала намерение да казва нищо повече, но преди да се е усетила, от устата й се откъсна цялата история със Сузана и счупения лък.
— Тая няма да я бъде. — Челото на Вивалди се сбърчи, докато слушаше. — Ето — рече той. — Свири на моята цигулка.
— О, не, господине — отвърна Мадалена. — Не мога. Твърде ценна е. А и аз изобщо не би трябвало да съм тук.
— Глупости. — Той й намигна. — Аз съм свещеник. — Подаде й инструмента. — Свири.
Мадалена спря да свири, а Вивалди продължаваше да я гледа втренчено.
— Първо чуваш музиката със сърцето си — рече той. — Това е важно. Повечето хора свирят единствено с ръце. Или, още по-лошо — само с глава. — Направи пауза. — Защо плачеш?
Едва сега Мадалена осъзна, че страните й са мокри.
— Плача, защото тази цигулка е толкова прекрасна — отвърна тя и макар че цигулката на маестрото беше далеч по-топла и резонантна от нейната, съвсем не беше единствената причина за сълзите й. — Напоследък рядко ми се случва да свиря. Нямат такава нужда от цигуларки, колкото от някой за флажолета.
— Той също е хубав инструмент — отбеляза маестрото, макар и не с истински ентусиазъм. — Значи те карат да свириш на него, вместо на цигулка?
Мадалена кимна.
— Харесва ли ти?
Мадалена знаеше, че отговорът й би трябвало да е положителен, но не можа да се насили да излъже.
Лицето на Вивалди започна да се зачервява и за момент момичето си помисли, че ще получи нов пристъп.
— За тях всичко е само бизнес — измърмори той и погледна през прозореца. — Не ги интересува слухът. Не ги интересува душата. — После се обърна към Мадалена и смени темата. — Най-добре и за двама ни сега ще бъде да си тръгнем оттук, без да ни се налага да даваме обяснения.
Мадалена кимна и му върна цигулката.