„Докато съм тук, винаги ще бъдеш защитена.“
Мадалена се спря в един алков по обратния път към залата за упражнения.
— Благодаря ти — прошепна тя на статуята на Светата Дева. „Трябваше да послушам Киарета — помисли си. В края на краищата, Бог наистина ми разчисти пътя.“ — Благодаря ти — прошепна отново и докосна хладната каменна роба на Дева Мария с върховете на пръстите си. — Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти.
ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА
Мелодията от неподвързаната партитура започваше с цигулка, подскачаща между няколко ноти. Втора цигулка подхващаше същия рефрен и въвеждаше в пулсиращо повторение, което впоследствие се удължаваше и забавяше, докато музиката не зазвучеше като поклащане на лодка в спокойна нощ.
Мадалена седеше в репетиционната зала в началото на урока си с Вивалди, обръщаше листовете и си представяше звуците.
— Laudate pueri Dominum[16] — изрече тя, проследявайки с пръст думите, изписани над нотите. — Изглежда прекрасно.
— Моят първи мотет за сопрано и цигулка, написан специално за „Пиета“ — отвърна Вивалди. — Изненада за сестра ти. — Замълча. — И за теб.
— Това е за първа цигулка.
Маестрото се усмихна развеселено на нейното объркване.
— Още ли не си схванала? — попита я. — Издигнахме те. Ще свириш първа цигулка. Никой друг не може да изпълнява музиката ми така, както искам да я чувам.
— Но това ще изглежда…
Той я прекъсна:
— Като фаворизиране? Нека. Пруденция е съгласна с избора ми и щом маестрата дал виолино ме подкрепя, който би могъл да възрази? Особено сега, когато Лучана я няма, за да плаши бедната жена и да й пречи на работата. — Маестрото се усмихна. — Не съм само учител по цигулка, както преди. Сега аз ръководя парада, а това означава, че животът ти ще се промени.
След няколко седмици Мадалена седеше на балкона в църквата, притиснала цигулка до брадичката си. Вълнението на оркестъра нарасна, когато виолончелистката подхвана нотите и накара решетката на балкона да завибрира. Струните запулсираха силно, после звукът им омекна, и така — отново и отново, подготвяйки встъпителната партия на Киарета.
Гласът на девойката зазвъня, пълен и богат като капки нектар, процеждащи се от зрял плод.
— „Деца, хвалете името Божие“ — пееше на латински, сменяше тоналности и орнаментика, за да поддържа музиката поразителна и нова.
След поредица от високи ноти, тя тържествено произнесе думите, преди да се гмурне в най-ниските дълбини на гласа си и да се слее с повтарящото се стакато на инструментите.
В ръцете на Вивалди това не беше сух библейски текст. Думите се втурваха напред, подскачаха, минаваха като вихрушка през целия псалм.
— „Sit nomen Domini“ — пееше Киарета със сладкия глас на майка, помагаща на детето си да каже молитвата преди лягане. — „Suscitans, Suscitans!“ — зовеше, останала без дъх, сякаш появата на Бог беше толкова предстояща, колкото светкавица в мъртво синьото лятно небе, преди гласът й да се извиси нагоре, танцуващ от радост.
Краят на мотета отбелязаха бавните, меланхолични ноти на ниските струни на цигулката на Мадалена, към нея се присъединиха челото и деликатното пицикато на другите струнни инструменти.
— „Gloria Patri, et filio…“ [17] — започна Киарета. Когато стигнаха до следващите думи на молитвата в прослава на Бога, et Spiritui Sancto“ [18], гласът й се задържа на последната нота, давайки възможност на Мадалена да подхване началото на мелодията, преди гласът й напълно да е заглъхнал. Когато Мадалена стигна до същата точка, задържа последната нота, а Киарета отново започна мелодията по същия начин, с безкрайни преходи от глас към цигулка и обратно, над, около, под, подобно на платно, тъкано от невидима ръка. Гласът на Киарета се издигна нависоко и Мадалена я последва като ехо. После двете отново зазвучаха едновременно и завършиха заедно, а мелодията им се надигаше и спадаше като божествено дихание.
След бурните одобрения, които пожъна „Laudate Pueri“, Вивалди така свирепо се впусна в работата си, че често му се налагаше да спре някоя репетиция, да се строполи на най-близкия стол и да започне да се бори за глътка въздух. Във всяка от стаите, в които работеше маестрото, държаха аромати, а когато кризите му се окажеха по-продължителни, пристигаха сестрите от болницата, въоръжени с горещи кърпи и мехлеми. Не можеше да се стори нищо повече и въпреки че всяко едно от момичетата в хора можеше да държи компреса върху лицето му, по негласно споразумение го правеше Мадалена, ако беше там.