Те плачат, осъзна тя.
И тогава, точно когато се качваше на гондолата, чу какво още казваха.
— Адио! Довиждане, Киарета. Адио!
Гондолата, обточена с панделки и цветя от сребърното феро до кърмата, потегли сред водата, оцветена в розово, жълто и червено от хилядите цветни листчета, ставаше все по-малка и по-малка, докато не изчезна от погледа.
На застаналата на празния док Мадалена й се струваше, че лодката прекосява реката на смъртта Стикс. Толкова силно беше усещането й, че нещо е умряло.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА
На сутринта след сватбата Киарета се събуди сама в спалнята си. Седна в леглото и дръпна завесите на балдахина, за да види слабата слънчева светлина, проникваща в стаята през прозорче.
„Пропуснах молитвата — помисли си. — Domine, labia mea aperies“[22] — зашепна и се прекръсти, после спря, защото вече беше късно и не беше сигурна коя молитва трябва да каже — за шест или за девет часа. Отметна кадифената завивка, стана от леглото и продължи с молитвите, коленичила на дървения молитвен стол в ъгъла на стаята й. Смъденето между бедрата й я накара да трепне. Погледна към чаршафа и съгледа петно кръв върху него.
Метна покривката върху чаршафа, за да го скрие и пак приседна на леглото, напълно забравила за молитвите. Сега в „Пиета“ Мадалена сигурно окуражава някоя атива, която се мъчи да овладее нова техника, а Анна Мария вероятно мърмори, че музиката трябва да се препише навреме за репетициите. Сърцето й се сви от болка при сладката позната картина.
„Всичко свърши — помисли си. — Няма връщане назад.“
Приората й беше обяснила в най-общи линии какво да очаква от първата си брачна нощ, но останала сама в стаята си, Киарета смутено прекарваше през ума си детайлите, сякаш не беше сигурна, че всичко се е случило именно на нея. В „Пиета“ облеклото беше просто, но когато Клаудио разкопча сватбената й рокля и я смъкна до кръста, а после й помогна да излезе от нея, корсетът я караше да се чувства почти напълно облечена. Когато той разхлаби връзките му, тя пое може би първата си дълбока глътка въздух от началото на деня. Застанал зад гърба й, Клаудио посегна и здраво я хвана, после я извърна към себе си и така силно я притисна към тялото си, че когато се отдръпна и голите й гърди се разкриха напълно пред очите му, тя не се почувства толкова уязвима и беззащитна, колкото бе очаквала.
Той я отнесе до леглото, без да сваля остатъка от бельото й, после стана да духне свещта. Върна се гол и притисна в нея невероятно огромното нещо, за което й бяха казали, че ще разкъса печата на девствеността й и ще я направи официално и напълно негова жена. Трябваше й известно време, за да се отпусне напълно и да му позволи да проникне между краката й и тогава, докато Клаудио й шепнеше окуражителни слова, а тя уплашено скимтеше, той натисна по-силно, докато тя не извика, усещайки как я изгаря отвътре. Беше по-малко болезнено, отколкото я бяха предупредили — преживя по-скоро шок, отколкото нещо друго, — и когато Клаудио започна да стене, тя се ужаси да не би нещо в нея да го наранява. Когато той се напрегна и замря, а после със стон се претърколи на леглото, за момент тя си помисли, че е умрял, докато той не посегна да избърше челото си от потта.
— Добре ли си? — попита го Киарета и той избухна в смях.
— Аз трябва да те питам — отвърна той. — Много ли те заболя?
Киарета го увери в противното, а после най-неочаквано заплака, и въпреки че Клаудио настояваше да узнае причината, не съумя да му я обясни.
Държа я в прегръдките си, докато тя най-сетне заспа. Когато се събуди, той вече беше изчезнал. Киарета нямаше представа какво трябва да прави. Приближи до молитвения стол и коленичи.
„Благословена Божия майко, моля те, прости ми, ако днес не се моля, както трябва. Не съм на себе си.“ Притисна длани към лицето си и остави хладината им да проникне в пламналата й кожа.
— Моля те, помогни ми да бъда добра съпруга на Клаудио — прошепна тя. — И ми помогни да разбера този свят, в който избрах да живея.
До молитвения стол стоеше голямо позлатено казоне. Капакът му беше отворен и вътре, върху купчината бельо, се виждаше малката торбичка с парченцата от слонова кост. Киарета взе торбичката, задържа я за момент, опипвайки я с пръсти, преди да я целуне и да я пъхне в дъното на сандъка, далеч от чужди очи.
Въпреки обещанието си, Киарета реши да даде на сестра си нейното парче от гребена, когато напускаше „Пиета“, но Мадалена не го поиска. Когато за първи път й показа парченцата от слонова кост, Мадалена дълго ги оглежда, преди да ги пъхне обратно в торбичката, после й каза, че не желае повече да ги вижда.