Докато гледаше как другите певци се мъчат да надвият шума, Киарета се сети за прехласнатата публика по време на нейните изпълнения от балкона на църквата. Тази вечер едно сопрано вече беше спряло по средата на арията си и се беше втурнало зад кулисите с викове, призоваващи тълпата да престане да хвърля боклуци по сцената, а друга певица остави гласа си да падне, защото усилието да пее както трябва не си заслужаваше. Повечето обаче дръзко продължиха.
Накрая дори на Киарета й стана скучно и тя отиде при Клаудио. Лицето му беше зачервено от виното, губеше добродушно на карти. Застана зад гърба на съпруга си и сложи пръсти на рамото му. Той посегна и я потупа по ръката.
— Късметът ми пристигна — заяви Клаудио на приятелите си и спечели следващите три ръце.
Завесата се спусна за последен път, полилеят отново висна надолу и публиката се заоттегля. Потискайки прозявката си, Киарета си сложи баутата и хвана ръката на Клаудио. Двамата прекосиха лобито и излязоха на улицата.
Площадът пред театъра бе обърнат на дива сцена от маскирани гуляйджии, жонгльори, улични музиканти и търговци на храна и дрънкулки. Клаудио я преведе през блъсканицата и надолу по страничните улички, закривайки я с тялото си от тълпите, които се опитваха да си проправят път в двете посоки.
После стигнаха до моста Риалто. Каменната арка над тях бе претъпкана с хора. Те напомниха на Киарета за деня, в който като малка беше свидетелка на сбиванията на Понте деи Кармини. Из нощния въздух се носеха цинични пиянски песни, но тази вечер от моста падаха само някое откъснало се от маска перо или празна бутилка от вино.
Въпреки това Киарета се облегна на ръката на Клаудио и здраво я стисна. Искаше да си върви у дома. У дома. В Палацо Морозини, в нейното собствено легло, в нейната собствена стая, с нейния собствен съпруг до нея.
Мадалена се вслушваше в звуците на първата карнавална нощ иззад стените на „Пиета“. По-рано същата вечер беше слязла в парлаториото, докато групички хора минаваха през него. Филите бъбреха и се смееха, притиснали лица към решетката, предлагаха през бариерата пасти и малки чаши с вино на гостите си и пляскаха с ръце, когато гуляйджиите ги развличаха с марионетки и фокуси.
Мадалена се огледа да види дали случайно Киарета не е сред тях. От сватбата й насам сестра й беше дошла два пъти, придружена от Антония, но фактът, че разговаряха през решетката неимоверно ги изнерви и двете изпитаха облекчение, когато срещата им приключи. Тази вечер Киарета не беше дошла и Мадалена не беше изненадана, но изпита разочарование, когато излезе от оживената зала и отиде да си легне, без да е зърнала сестра си.
След няколко дни дойде Вивалди. Трябваше да разговарят за двата концерта, подготовката за които се падаше на Мадалена. Косата му беше мазна, очите — зачервени. Ръцете му трепереха, когато посегнаха към цигулката в калъфа. Тя забеляза, че на няколко пъти ръката му подскочи, както й се случваше и на нея, когато се събудеше посред някой кошмар.
— Добре ли сте? — попита го Мадалена.
Той сви рамене.
— Просто нерви. Премиерата на „L’Incoronazione di Dario“ [23] е другата седмица, а декорите още не са готови, кастратът се държи така, сякаш е Бог, а инвеститорите мислят, че мога да напиша опера и без да ми плащат.
Вивалди не изчака да види реакцията й, а продължи:
— Получих поръчка за десет кончерти — усмихна се заговорнически, — и ги композирах за три дни.
— Как успяхте?
— Не спах! Освен това те не бяха напълно нови, но какво значение има оригиналността? Взех стари мои композиции и ги попромених малко тук-там. Всеки го прави.
Смехът му прозвуча като цвилене.
— Понякога просто късам началната страница и написвам нова, като посвещавам творението си на човека, който ще го купи. Никой не се усеща. Пък и клиентът, на когото ги продадох, и без това напуска Венеция.
Всичко това не звучеше особено почтено и Вивалди забеляза колебанието, изписано върху лицето на Мадалена.
— Нямам избор — обясни той. — Музиката не носи много пари. Имам къща и двама слуги. Трябва да ям, те също. Отгоре на всичкото баща ми не е добре и може би скоро ще се нанесе при мен.
Той извърна длани нагоре и я погледна безпомощно.
— Мадалена, за теб музиката може да е всичко, каквото си поискаш — мечтателна, луксозна, сантиментална, страстна, кой знае? За мен тя е работа и когато седя зад бюрото си и композирам, през по-голямата част от времето го правя изключително и само поради прагматични причини.