„Бучинторо“ отмина и слугата започна да слага обяда, а буркиелото се придвижи към по-спокойна част на лагуната, близо до остров Джудека. Имаше храна за всички и когато музикантите се нахраниха, се върнаха на местата си и отново засвириха.
— Пее ми се — оповести Антония и извика на музикантите: — Знаете ли „Quando fra l’altre donne ad ora ad ora“[24]?
— А, Петрарка — отвърна един от музикантите и подхвана мелодията на цигулката си. — „Когато Любовта се показва на някое красиво женско лице от време на време“ — запя Антония и Лука се присъедини към нея, а гласът му се надигаше и спадаше, поради изпитото вино и клатушкането на лодката. — „Колкото по-невзрачно е всяко красиво лице в сравнение с твоето, толкова повече нараства любовта ми към теб“.
Антония и Лука доближиха лица едно до друго и започнаха да си разменят влюбени погледи, докато най-накрая не избухнаха в смях. Антония се обърна към Киарета.
— Защо не ни изпееш нещо? — попита я.
— Аз ли? Не мога. Знаеш!
— О, никой вече не го е грижа за това!
— Поне никой от присъстващите на лодката! — добави Лука и погледна към музикантите. — Знаете ли коя е тази жена? — махна към Киарета.
— Разбира се — отвърна главният музикант. — Киарета дела Пиета. Кой би могъл да я забрави?
— Ще я издадете ли, ако ви удостои с честта да пее пред вас?
Музикантът погледна към двамата си колеги и направи жест, все едно прерязваше гърлото си. Те се ухилиха и повториха жеста.
— Е, какво ще бъде? — попита Лука. — Нищо религиозно, надявам се.
— Не мога — настоя Киарета. — Първо трябва да питам Клаудио.
— О, моля те! — проточи глас Антония. — Той вечно е във Виена или Рим, или някъде другаде. Може да отнеме месеци!
— Антония, не мога! — умолително я погледна Киарета.
— Остави я на мира. — Гласът на Андреа беше твърд. — Каза ти, че не може.
Антония и Лука простенаха, знаеха, че въпросът е приключил.
— Аз ще пея — обяви Андреа.
Долната челюст на Антония увисна.
— Ти никога не пееш!
— Обичам да пея, просто не обичам да го правя пред публика. Днес, в чест на случая… — обърна се към Киарета. — Познаваш ли Вероника Франко?
— Не, не мисля, че съм я срещала. — Обърна се към Антония. — Нали така?
— Не е много вероятно — намеси се Андреа. — Тя е мъртва от повече от сто години. Била е красива куртизанка от Венеция и невероятно интелигентна поетеса. Навярно е побърквала прадядовците ни. Искаш ли да чуеш нещо, написано от нея?
— Моля те.
Андреа запя и кимна на музикантите да се включат.
— „Желанието ранява сърцето и от него изтичат надежда и тревога. — Гласът му беше нежен и дълбок, подобно на лък, плъзгащ се по струните на чело. — От подозрения допускам грешки, които прерастват в продължителни страдания. А от упоритите ми илюзии се раждат хиляди лъжи, които по-късно трябва да приема като сторено от мен зло.“
Когато свърши, всички заръкопляскаха, а Киарета прошепна:
— Беше прекрасно.
— Малко мрачно — отвърна Андреа. — Не знам защо ми хрумна да изпея точно това.
— Наистина звучи някак фаталистично — кимна Киарета.
— Предполагам, но мисля, че е по-скоро предупреждение — рече Андреа.
— Да не бъдеш хванат! — Антония взе чашата на Лука и отпи от виното му.
— Не, не е това — отвърна Андреа. — Когато обичаме някого, трябва да внимаваме каква вреда могат да причинят налудничавите ни мисли. Май именно това е имала предвид. — Един повей на вятъра изпрати вълнички по повърхността на водата и Андреа впери поглед в хоризонта. — Наближава буря — обърна се към Лука. — След час ще завали. Трябва да върнем дамите обратно у дома.
Няколко дни след завръщането на Клаудио, докато двамата вечеряха в покоите си, Киарета му разказа за молбата на Антония да попее.
Той сви рамене.
— И какво стана? Направи ли го?
— Не! — отвърна Киарета, шокирана от факта как може да допусне, че е престъпила забраната. — Казах, че не мога. Андреа ме защити и спорът приключи.
— Браво на Андреа! — Той вдигна тост. — И два пъти повече — на моята разумна и лоялна съпруга!
Киарета виждаше, че Клаудио размишлява, затова го изчака.
— Венеция се променя — рече накрая той. — Нравите вече не са толкова стриктни като преди. Не казвам, че изобличаването не е сериозно, но не е нещо, от което да не можеш да се измъкнеш в наши дни. Представлява по-скоро неудобство, отколкото нещо друго, скъпо неудобство, може би, но никой няма да събира останките от мъртвото ми тяло в затвора заради една песен.