Мартин Салданя кимна утвърдително, галейки прошарената си брада. Старият войник я носеше, за да прикрива белега на лицето, получен преди двадесет години именно при онзи щурм на стените на Остенде. Били излезли от окопите с пукването на зората — Салданя, Диего Алатристе и още петстотин души, сред които се числял и Лопе Балбоа, моят баща. Сетне се втурнали по насипа нагоре начело с капитан дон Томас де ла Куеста и със знамето с кръста на Сан Андрес, носено от онзи поручик, Ортис или Руис, или както там се казвал, превзели първите холандски окопи на нож и се покатерили по бруствера, докато враговете хвърляли отгоре им каквото им попаднело, после изкарали почти половин час в ръкопашен бой с ножове на стената, под мускетен обстрел от вси страни. Точно там Мартин Салданя получил раната на лицето, Диего Алатристе — онази на лявата вежда, а поручик Ортис или Руис бил улучен от упор, червата му се изсипали навън и се влачели по земята, докато той тичал, за да излезе от битката и се опитвал да ги придържа с ръце, но не успял, защото го довършили тутакси с друг изстрел в главата. И когато капитан де ла Куеста, окървавен подобно на Иисус, когато Пилат го представя на народа, защото и той бил получил своята дан в боя, казал онова „господа, направихме каквото можахме, плюйте си на петите и нека тези, които още са в състояние да го сторят, да си спасяват кожата“, баща ми и един дребен и жилав арагонец, някой си Себастиан Копонс, помогнали на Салданя и на Диего Алатристе да се доберат до испанските окопи, докато сякаш всички холандци на света ги обстрелвали от крепостните стени, а те бягали назад, хулели Бога и Светата Дева или се оставяли на волята им, което в подобни случаи си беше едно и също. Някой дори намерил време да вземе знамето от Ортис или Руис, при това без да му разпорят търбуха, вместо да го остави на укреплението на еретиците при трупа на знаменосеца и труповете на двестате техни другари, които вече нямало да отидат нито в Остенде, нито в окопите, нито където и да било другаде.
— Ортис, струва ми се — рече накрая Салданя.
Затова пък след около една година си бяха върнали тъпкано за поручика и за другите двеста, и за тези, които оставиха костите си в предишните и последвалите щурмувания на холандския редут дел Кабальо, когато най-сетне, на осмия или деветия опит, Салданя, Алатристе, Копонс, баща ми и другите ветерани от Стария легион на Картахена успели с нокти и зъби да проникнат от другата страна на стената. Тогава холандците започнали да викат нещо като srinden, srinden, което, струва ми се означава приятели, или другари, и още veijiven ons over или нещо подобно, което ще рече „предаваме се“. Тогава капитан де ла Куеста, когото хич не го бивало по чуждите езици, но имал страхотна памет, произнесъл паметното: „ни сринден, ни вейхивен, ни мамицата, дето ви е пръкнала. Без пощада, господа, помнете, да не остане ни един жив еретик на този редут!“. И когато Диего Алатристе и другите развели най-сетне старото и надупчено знаме с кръста на Сан Андрес над укреплението, същото, което бил носил горкият Ортис, преди да пукне, газейки червата си, холандска кръв рукнала по остриетата на кинжалите и шпагите, та им стигнала чак до лактите.
— Казаха ми, че се връщаш там горе — каза Салданя.
— Може би.
Макар да бях още зашеметен от коридата и очите ми да следваха хората, напускащи площада и отправящи се към улица „Майор“ — дами и кавалери, които заповядваха да им докарат колата и се качваха по каляските си, благородници, които се мятаха на конете и цялото това изискано общество, поемащо към „Сан Фелипе“ или към площада пред двореца — думите на полковника ме впечатлиха силно. В онази 1623-та година, втората от управлението на нашия млад крал дон Фелипе, възобновяването на военните действия във Фландрия изискваше все повече пари, легиони и хора.
Изобщо генерал дон Амбросио Спинола набираше войници от цяла Европа, а стотици ветерани прииждаха под старите знамена. Старият легион на Картахена, покосен в Юлих, когато загина и баща ми, се възстановяваше и скоро щеше да поеме по Камино Еспаньол10, за да се включи в обсадата на здраво укрепения град Брѐда, или Бреда̀, както му казвахме тогава. Макар раната му, получена при Фльорус, все тъй да не зарастваше напълно, аз знаех, че Диего Алатристе бе влязъл във връзка със старите другари, за да подготви завръщането си в бойните редици. Напоследък, въпреки скромното си положение на платен фехтувач, или точно поради него, капитанът си бе създал могъщи врагове в двора. Щеше да е разумно да изчезне за известно време.
10
Камино Еспаньол (исп.). — букв. „Испанският път“ — пътят, изминаван от испанските войски през Европа към разбунтувалите се провинции във Фландрия. — Б.пр.