Обменът на клюки по парадното стълбище на „Сан Фелипе“ беше в разгара си. Стълбите и терасите на църквата, граничеща с улица „Майор“ гъмжаха от хора, които говореха на групички, разхождаха се, поздравяваха познатите си или отиваха да се облегнат на перилата на прословутото стълбище, за да зяпат колите и минувачите, разхождащи се по централната улица. Там Мартин Салданя се раздели с нас; ала ние не останахме за дълго сами, защото след малко се срещнахме с Фадрике Едноокия, аптекарят от Пуерта Серада, и с преподобния Перес, който също идваше от фиестата с биковете, и ги възхваляваше възторжено. Именно преподобният, поради факта, че се бе оказал най-близо, излязъл да даде последно причастие на немския гвардеец, когото харамският бик беше изпратил да се представи пред Бога. Йезуитът разправяше подробностите по случая, отбелязваше, че в ложата си младата кралица, французойката, била видимо разстроена, а нашият господар, кралят, взел галантно ръката й, за да й вдъхне сили. Тъй или иначе, кралицата останала в Каса де ла Панадерия вместо да се оттегли, както мнозина очаквали да стори; и жестът бил толкова високо оценен от публиката, че щом кралете се изправили в края на спектакъла, хората ги дарили с бурни овации, в отговор на които Фелипе Четвърти, какъвто си беше млад и изискан, отвърнал, сваляйки за миг шапката си.
Вече съм споменавал пред ваши милости при друг случай, че в онази първа третина на века народът на Мадрид, въпреки вродената си слабост към шмекерство и лошотия, все още хранеше известна наивност относно този вид жестове на кралските особи. Наивност, която времето и крушенията щяха да се погрижат да заменят с разочарование, злост и срам. Ала в годините на тази история нашият монарх беше младеж; и Испания, макар вече проядена отвътре и със смъртни рани в сърцето, запазваше вид, блясък и обноски. Още представлявахме нещо, и продължихме да бъдем зачитани известно време, докато не останахме обезкървени, до последния войник и последното мараведи12. Холандия ни ненавиждаше, Англия се страхуваше от нас, турците гледаха да не ни дразнят, Франция на Ришельо скърцаше със зъби, Светият Отец приемаше крайно предпазливо нашите строги посланици в черни дрехи и цяла Европа трепереше от марша на старите легиони — които все още бяха най-добрата пехота на света, — сякаш в грохота на техните барабани отекваше гласът на самия дявол. И аз, който изживях и тези, и по-сетнешните години, се кълна пред ваши милости, че в онзи век все още бяхме това, което никой друг не е бил никога. А когато накрая залезе слънцето, което грееше над империята — от Теночтитлан до Павия, Сен Кентен, Лепанто и Бреда13, заникът се обагри в червено от нашата кръв, но също и от кръвта на нашите неприятели; както в деня на битката при Рокроа14, когато оставих камата на капитан Алатристе, забита в трупа на един французин. Ваши милости ще кажат навярно, че всички тези усилия и храброст ние, испанците, трябваше да вложим в сътворяването на едно прилично място за живеене, вместо да ги прахосаме в нелепи войни, лукавства, развала, химери и светена вода. И това е съвсем вярно. Но аз разказвам това, което се случи всъщност. Освен това не всички народи са еднакво трезвомислещи, за да умеят да избират изгодата или съдбата си, нито пък еднакво цинични, за да се оправдаят сетне пред историята или пред себе си. Що се отнася до нас, ние бяхме хора на нашето столетие: не бяхме избрали да се родим и живеем в онази Испания, нерядко жалка, а понякога великолепна, която ни отреди съдбата; но тя беше нашата страна. Това е злочестата родина — или както там я наричат сега, — която, независимо дали ви харесва или не, нося под кожата, в уморените си очи и в паметта си.
Именно в тази памет виждам, все едно бе вчера, дон Франсиско де Кеведо, застанал в подножието на парадното стълбище на „Сан Фелипе“. Облечен както винаги строго, в черно, като изключим бялата колосана яка и червения кръст на ордена на Сантяго върху дрехата, от лявата страна на гърдите. Въпреки че късният следобед беше слънчев, той носеше на раменете си дълъг плащ, за да прикрива накуцването си: тъмен плащ, надигнат отзад от шпагата, върху чиято дръжка бе отпуснал ръка. Бе свалил шапка и разговаряше с познати. Кучето на една дама сновеше наблизо, и докосваше от време на време облечената му в ръкавица десница. Дамата беше красива — тя стоеше до каляската си и разговаряше с неколцина кавалери. При едно от щуранията на кучето дон Франсиско го погали по главата, като същевременно отправи бърз и приветлив поглед към господарката му. Кучето се върна при нея като куриер на милувката, а дамата отвърна на жеста с усмивка и помахване на ветрилото. В отговор дон Франсиско кимна леко с глава и засука навирения си мустак с два пръста. Поет, наемен фехтувач, прославено дворцово дарование и приятел на капитан Алатристе, в разцвета на силите си, когато се запознах с него, дон Франсиско беше и галантен мъж, радващ се на успех сред дамите. Стоик, остроумен, язвителен, смел, напет въпреки куцането си, добър човек въпреки избухливия си нрав, щедър с приятелите си и непреклонен с враговете, той можеше да унищожи противника си с две четиристишия също така ефикасно, както и с един удар с шпага на хълма при Пуерта де ла Вега, покоряваше дамите с изискан жест и сонет, умееше да се заобиколи с философи, учени и мъдреци, които се наслаждаваха на увлекателните му разкази и на компанията му. Дори добрият дон Мигел де Сервантес, най-големият гений на всички времена, колкото и да деряха гърло еретиците за своя Шекспир, безсмъртният Сервантес, който вече седеше от дясната страна на Господа, защото бе предал Богу дух и се бе пренесъл в отвъдното само седем години преди събитията, за които разказвам, — беше споменал дон Франсиско като превъзходен поет и съвършен благородник в онези свои прочути стихове:
13
Градове, край които испанските войски са отбелязали някои от най-големите си победи: Теночтитлан е столицата на ацтеките, превзета от Кортес през 1521 г.; победата на император Карлос V над войските на френския крал Франсоа I през 1525 г. при Павия; победата на войските на крал Фелипе II над френските войски при малкото градче Сен Кентен през 1557 г.; разгромът на турската ескадра в сражението при Лепанто 1571 г. и превземането на холандската крепост Бреда след продължителна обсада през 1625 г. — Б.р.
14
Градче в Ардените, където през 1643 г. френските войски под командването на принц Конде разгромяват испанската армия. — Б.р.