Котката вече вие на снега. Уве затваря очи и си мисли за Соня. Не че е от хората, които просто се предават и умират; той не иска тя да мисли така за него. Само че цялата тази работа не е наред. Тя се омъжи за него. А сега той не знае как да продължи, без да усеща върха на носа ѝ между гърлото и рамото си. Това е всичко.
Отвива капачката и разделя хапчетата на ръба на мивката. Наблюдава ги, сякаш очаква да се превърнат в малки роботи – убийци. Те, разбира се, не правят подобно нещо. Уве е напълно безразличен. За него е необяснимо как тези малки бели точици могат да му навредят, колкото и да изпие от тях. Гласът на котката звучи така, сякаш плюе в снега пред вратата на Уве. След това обаче е прекъсната от друг звук, напълно различен.
Лае куче.
Уве вдига поглед. В продължение на няколко секунди се ослушва, след това чува жалния вой на котката. Следва нов лай. Русия бурен крещи нещо.
Уве стои и стиска ръба на мивката. Затваря очи, сякаш се опитва да прогони звуците с очи. Не се получава. Най-сетне въздиша и се изправя. Отваря капачето на шишенцето и пъхва хапчетата вътре. Слиза по стълбите. Пресича хола и поставя шишенцето на перваза. През прозореца вижда как Русия бурен се прицелва от пътя и се втурва към котката.
Уве отваря вратата тъкмо в момента, когато тя се кани да изрита с всички сили котката в главата. Котката избягва удара от острото токче и се оттегля към бараката на Уве. Помияра ръмжи истерично, около него хвърчи слюнка, сякаш е болен от бяс. В устата му има козина. Уве разбира, че за пръв път вижда Бурена без очила. В зелените ѝ очи блести злоба. Тя отстъпва назад, подготвя се за нов ритник, след това вижда Уве и спира. Долната ѝ устна трепери от яд.
– Ще поръчам да застрелят онова нещо! – съска тя и сочи котката.
Уве много бавно клати глава, без да откъсва очи от нея. Тя преглъща. Нещо в изражението му, сякаш изсечено от камък, потиска убийствената ѝ увереност.
– Това е най-обикновена противна улична котка... и ще умре! Одраска Принц! – заеква тя.
Уве не казва нищо, но очите му потъмняват. Накрая дори кучето се отдръпва.
– Ела, Принц! – нарежда тя и се скрива зад ъгъла, сякаш Уве я е изритал в задника.
Уве остава на място, диша тежко. Притиска юмрук към гърдите и усеща бесните удари на сърцето си. Простенва. След това поглежда котката. Котката на свой ред поглежда него. На хълбока ѝ се вижда нова рана. По козината ѝ отново има кръв.
– Май деветте живота няма да ти стигнат за много дълго, а?-натяква Уве.
Котката ближе козината си и изглежда точно като животно, което не брои подобни неща. Уве кима и влиза вътре.
– Хайде, влизай.
Котката прескача прага. Уве затваря вратата.
Застава в средата на хола. Соня го наблюдава отвсякъде. Сега обаче му прави впечатление, че е поставил снимките така, че да го следват, където и да отиде в къщата. Соня е на масата в кухнята, на стената в коридора и по средата на стълбите. Тя е на перваза на прозореца в хола и котката се е настанила до нея. Котката поглежда недоволно Уве и бутва лекарството на пода. То пада с трясък. Когато Уве вдига шишенцето, котката го поглежда ужасено, сякаш крещи: „.J'accusse“[1].
Уве подритва перваза на дъсчения под, след това се обръща и влиза в кухнята, за да прибере шишенцето в шкафа. Тогава прави кафе и налива вода в паничката на котката.
Двамата пият в мълчание.
Уве вдига празната купичка и я поставя до чашката от кафето в мивката. Остава дълго с ръце на хълбоците. След това се обръща и влиза в хола.
Хайде, тръгвай – вика той котката, без да я поглежда. – Да дадем повод за размисъл на селското псе.
Уве облича синьото зимно яке, пъха крака в сабото и пуска котката да излезе първа. Поглежда снимката на Соня на стената. Тя му се усмихва. Смъртта може да почака още час, мисли си той и излиза след котката на улицата.
Отива в къщата на Руне, където чака няколко минути, докато вратата се отвори. Преди да се чуе прищракването на бравата, отвътре се чува шум от нещо, което бавно се тътри, сякаш приближава призрак и дрънчи с вериги. Най-сетне вратата се отваря и Руне застава на прага, гледа Уве и котката, но сякаш не ги вижда.
– Да имаш вълниста ламарина? – пита Уве, без да даде възможност за празни приказки.
Руне го наблюдава втренчено в продължение на секунда, може би две, сякаш умът му се опитва отчаяно да си спомни нещо.
1
Аз обвинявам (фр.); отворено писмо на Емил Зола до френския президент, обвиняващо го в антисемитизъм. – Б. ред