Нощта беше черна като катран — толкова задушна, колкото може да бъде само една юнска нощ — и луу, горещият червен вятър от запад, бучеше в изсъхналите клони, сякаш дъждът го следваше по петите. Като че ли всеки момент върху нажежения прах с плясък на жаба от небето щеше да се изсипе вряла вода. Но всички знаеха, че това усещане е измамно. В машинното отделение беше малко по-хладно, така че седнах там, докато машините претракваха и прещракваха, и козодоите вдигаха врява под прозорците, и всички, освен голите словослагатели, бършеха потта от челата си и търсеха вода. Съобщението — каквото и да беше то — нямаше да пристигне, въпреки че луу бе стихнал, и последната машина бе нагласена, и целият божи свят бе притихнал в задухата, ослушвайки се напрегнато в очакване на събитието. Дремех и се питах дали телеграфът наистина е благо за хората и дали този умиращ човек или борещ се народ си дават сметка за притеснението, което може да причини едно отлагане. Като изключим жегата и очакването, нямаше никакви особени причини за напрежение, но щом стрелките на часовника допълзяха до три часа и валовете се завъртяха пробно два-три пъти — преди да наредя да пускат машините, от гърдите ми се изтръгна въздишка на облекчение.
След това ревът и грохотът на колелата разбиха тишината на хиляди частици. Станах да си тръгвам, но пред мен застанаха двама мъже в бели дрехи. Единият каза: „Това е той!“ „Същият е!“ — рече вторият и двамата се разсмяха почти по-силно от грохота на машините, като си бършеха потта от челата.
— Гледаме отсреща — нещо свети… Ний бяхме заспали в онзи ров там, през пътя… и викам на моя приятел: „Отворено е! Дай да се отбием и да си поговорим — нали заради него ни изгониха от Дегумбер“ — каза по-ниският.
Беше човекът, когото бях срещнал във влака за Мхау, а приятелят му бе червенобрадият от Маруор. Не можеха да се сбъркат нито веждите на единия, нито брадата на другия.
Не се зарадвах особено, тъй като предпочитах да се наспя, вместо да се разправям със скитници.
— Какво искате? — попитах аз.
— Да поговорим половин час на хладина и спокойствие в канцеларията — каза червенобрадият. — Няма да откажем и по едно малко… Договорът още не е влязъл в сила, Пичи — какво ме гледаш?… Но най-важното за нас в момента е информацията. Не искаме пари. Дължиш ни една услуга, защото ни погоди много лош номер с Дегумбер.
Поведох ги през машинното към задушната канцелария, с окачени по стените карти и червенобрадият потри ръце.
— Това се вика работа — каза той. — Точно такъв „факултет“ ни трябва. А сега, сър — позволете да ви представя Брат Пичи Карнехан — моля!… И Брат Даниел Дрейвът — това съм аз! За професиите ни по-добре да не говоря, защото сме били почти всичко — войници, моряци, словослагатели, фотографи, коректори, проповедници и кореспонденти на „Телилеец“, когато сметнехме, че вестникът има нужда. Карнехан е трезвен, аз също. Разгледай ни внимателно и ще се убедиш. Така по-рядко ще ме прекъсваш. Сега ще вземем по една от твоите цигари, а ти ще наблюдаваш как ще запалим.
Следях внимателно проверката. Бяха абсолютно трезви и аз им налях по една възтопла бира.
— Мно-о-го добре — каза Карнехан, веждестият, като обърса пяната от мустаците си. — Сега да кажа, Дан! Обиколили сме цяла Индия, главно пеша. Били сме параджии, машинисти, предприемачи и какво ли не — и сме решили, че Индия не е достатъчно голяма за такива като нас…
Определено бяха твърде големи за тази канцелария. Когато седнаха на голямата маса, брадата на Дрейвът сякаш запълни едната половина от стаята, а раменете на Карнехан — другата. Карнехан продължи:
— В тази страна нещата не вървят, защото тези, които я управляват, не ти дават да предприемеш нищо. Цялото си мръсно време прекарват в управляване и не можеш да шавнеш с пръст. Не можеш ни да пробиеш някоя скала, ни да търсиш нефт, ни нещо подобно, без цялото правителство да гракне насреща ти: „Зарежи тази работа и ни остави да управляваме!“ Следователно — и то си е точно така — ние ще ги оставим да си управляват и ще отидем някъде на друго място, където да няма чатал на врата ни. Не сме малки и не ни е страх от нищо, освен от Пиенето, о-обаче по този въпрос сме подписали Договор и… Отиваме да станем Крале!
— Крале по законно право — избоботи Дрейвът.
— Да, разбира се — казах аз. — Обикаляли сте цял ден по слънцето… и нощта е много задушна …и… не е ли по-добре да се наспите преди да вземете окончателно решение? Елате утре.
— Нито сме пияни, нито слънчасали — каза Дрейвът. — Половин година сме се наспивали, преди да вземем окончателно решение, а сега искаме да разгледаме някои книги и атласи и сме решили, че има едно единствено място на света, където двама истински мъже могат да бъдат царе-во-век10. Нарича се Кафиристан11. По моите изчисления се пада в горния десен ъгъл на Афганистан, на не повече от триста мили от Пешуар. Там има трийсет и два езически идола и ние ще бъдем трийсет и третия. Страната е планинска и жените по тия места са много красиви…
10
Царе-во-век — игра на думи, мотивираща се върху факта, че през 1841 година за раджа на Сарауок (Sarawak) — малка държавица на остров Борнео, бил провъзгласен английския авантюрист Джеймс Брук (1803–1868), по чийто път се готвят да поемат двамата герои, решили да си извоюват кралство. В оригинала Дрейвът казва: „…two strong men can Sar-a-whack“, заменяйки втората част на името Sarawak с омонима whack — придобивам със сила; буквално изразът би трябвало да се преведе „… двама силни мъже могат да сарауакнат.“ (т.е. да завладеят по примера на Джеймс Брук). С българското царе-во-век преводачът се стреми да наподоби фонетично английската дума, запазвайки ефекта на игрословица.
11
Кафиристан — (от арабско-персийски „кафир“ — неверник) — старото име на област в Източен Хиндукуш (днес Нористан), разположена на територията на изворите на три реки — двата десни притока на река Конар (Бажгел и Пич), както и река Алингар, вливаща се в река Кабул. Изборът на Кафиристан за място на действието се обяснява с необикновената труднодостъпност на този район, където „недостъпни планински долини са свързани помежду си с опасни планински пътеки и проходи, достигащи до височина 5000 м. и проходими за не повече от 3–4 месеца в годината“ (а.л Григонберг, езикът кати, М. 1980, с.6). Това способствало за запазването на уникална езическа култура, обособена напълно от външния свят. По времето на Киплинг за Кафиристан и жителите му се е знаело съвсем малко (едва през 1891 г. там отива първият европеец — английският лекар Д.С.Робъртсън). Сведенията не били достоверни и често съдържали преувеличения и фантастични догадки. Считало се например, че Кафиристан е населен със светлокоои синеоки арийци, въпреки че всъщност сред кафиристанците този антропологичен тип е разпространен твърде слабо (не повече от 10%). Поради оскъдните и неточни сведения у европейците се е наложила представата за Кафиристан като за тайнствена, легендарна страна и затова при Киплинг той изпълнява функцията на едно идеално, полу-фантастично, полуреално пространство, в което са възможни всякакви приключения.