— Няма армия на този свят, която да разгроми Ервин Ромел — отсече Уиндъм-Матсън. — Следователно нито едно от тези събития, дето си е измислил този драскач, не са възможни. Колкото и героична да е била отбраната на този Сталинград, едва ли би могла да промени хода на войната, най-много да забави неумолимото. Виж какво. Аз съм се срещал с Ромел. В Ню Йорк, бях там по работа през 1948 — всъщност, зърнал го бе само за миг от разстояние, на един прием в Белия дом. Тогава Ромел все още беше Военен министър на Съединените щати — Какъв човек! Какво достойнство! Каква осанка! Така че знам добре за кого говоря — завърши той.
— Най-страшното беше — спомни си Рита — когата освободиха генерал Ромел от поста му и на негово място дойде този ужасен Ламерс. Именно тогава се почнаха тези убийства и концентрационни лагери.
— Имаше ги и по времето, когато Ромел беше Военен министър.
— Но — тя размаха ръка — тогава не беше легално. Вършеха го потайно главорезите от SS. Но Ромел не беше като тях — приличаше ми по-скоро на някой от старите прусаци. В него имаше нещо сурово…
— Нека да ти кажа кой свърши най-добра работа в САЩ — прекъсна я Уиндъм-Матсън. — Алберт Шпеер. Нито Ромел, нито Организация Тод можаха да направят толкова много. Шпеер беше най-добрият партейогеносе, от всички които ни изпрати Берлин. Единствено благодарение на него хората отново получиха работа. Заработиха фабрики, заводи. Какво ли не бих дал и тук да стане така. А какво е сега — навсякъде конкуренция, непрестанно се настъпваме по мазолите и никаква печалба! Няма нещо по-глупаво от идеята за икономическо съревнование.
— И един ден не бих могла да преживея в техните работнически лагери — поклати глава Рита. — Една моя приятелка живя известно време там. Цензорираха дори писмата й. Нищо не можа да ми каже, докато не се върна тук. Вдигали са ги в шест сутринта с маршова музика.
— И с това се привиква. Затова пък живееш в чисти стаи, ядеш свястна храна и ти е осигурена медицинска помощ. Какво повече искаш? Бира с яйца?
Голямата немска кола продължаваше да се носи в прохладната нощ на Сан Франциско.
Мистър Тагоми седеше на пода със свити под себе си крака. В ръката си държеше малка купичка с ароматен чай, като подухваше от време на време парата и се усмихваше на своя гост — мистър Бейнс.
— Имате чудесно разположение — похвали го мистър Бейнс. — Тук, на Тихоокеанския бряг се усеща някакъв покой. Толкова е различно от… откъдето идвам — той избягна да уточни.
— „Бог говори с човека чрез знаците на Пробуждащия“ — промърмори замислено Тагоми.
— Моля?
— О, извинете. Оракулът. Случайна корова реакция.
„Асоциация — помисли си Бейнс. — Това е изразът, който има предвид.“
Той се усмихна на себе си.
— Ние сме абсурдни за европееца — продължи Тагоми — защото живеем според една книга, която е на пет хиляди години. Задаваме й разни въпроси сякаш е живо същество. Тя действително е жива. Като християнската Библия. На света има много живи книги. Това не е метафора, книгата наистина може да има душа. Разбирате ли ме? — той потърси потвърждение в лицето на Бейнс.
Като внимателно подбираше всяка своя дума, Бейнс отвърна:
— Аз… не съм толкова добре запознат с религията. Не е в моя кръг от интереси. Предпочитам да се придържам към теми по които съм компетентен.
Всъщност, нямаше и най-малка представа за какво говори Тагоми. „Сигурно съм уморен — помисли си Бейнс. — Всичко, което се случи днес е толкова… странно. Едновременно комично и трагично. Какво е тази книга с петхиляди годишна история? Ами часовникът с Мики Маус? Мистър Тагоми, коленичил пред мен с купичка чай в ръка… и огромната бизонска глава, която виси на стената отсреща, едновременно страшна и грозна.“
— Каква е тази глава? — попита ненадейно той.
— Това — обясни мистър Тагоми — не е нищо повече от животното, което е изхранвало местните аборигени в отдавна отминали времена.
— Разбирам.
— Ако желатете, бих могъл да ви демонстрирам изкуството наречено „лов на бизони“? — мистър Тагоми остави купичката на ниската масичка и се изправи. Носеше копринено кимоно, дълги чорапи и бял колан. — Ето ме на борда на железния кон20 — той приклекна. — В скута, моята вярна пушка „Уинчъстър“ образец 1866, от колекцията… — той хвърли изпитателен поглед на мистър Бейнс. — Изглежда сте съсипан от пътуването, сър.
— Опасявам се, че сте прав — кимна Бейнс. — Май ми дойде множко. Пък и проблемите, които предстои да решаваме… — „Има и други проблеми“ — помисли си той. Главата го болеше. — Интересно дали тук, по тихоокеанската част се намират чудесните обезболяващи таблетки на „И.Г.Фарбен“? — привикнал бе да ги взима редовно откакто получи синузит.